Мишел Зинк - Огненият кръг

— Какво? — питам. — Не трябваше да правя какво?

— Да измисляш цялата… цялата… тази история. — Той се обръща и ме поглежда, и като виждам болката, изписана върху лицето му, иде ми да заплача. — Аз още те обичам, Лия. Винаги съм те обичал. И винаги ще те обичам.

Той идва до мен, пада на колене и взема ръцете ми в своите.

— И ти ли ме обичаш още? Затова ли ми разказваш всичко това?

Гледам лицето, очите му, търся нещо, което може би съм пропуснала. Някоя частица, която да ми покаже, че той вярва в пророчеството. В мен. Ала виждам единствено обожанието, любовта му, която преди ми бе напълно достатъчна.

— Ти не ми вярваш.

Той смутено примигва с очи.

— Лия, това няма значение, нима не разбираш? Нямаш нужда от тази история. Аз не съм преставал да те желая.

Мъча се да открия нещо — каквото и да е, — което да го накара да разбере. Да повярва.

— Знам, че е трудно да повярваш — казвам аз и навивам ръкава си, като се взирам в очите му с най-чистата искреност, на която съм способна.

Протягам ръка към него.

— Погледни това, Джеймс. Белязана съм със знака на пророчеството. Виждал ли си го преди?

Той с неохота поглежда към белега на китката ми, сякаш няма желание да поглежда нищо, което би го накарало да повярва на историята ми. Зърва белега само за миг, после отново се вторачва в мен.

— Не съм го забелязвал, Лия. Но няма значение. Това не променя нищо.

Отпускам ръка в скута си и извръщам поглед от трескавите му очи. Това не е треската на любовта, а на отрицанието.

— Ето защо не ти казах. — Гласът ми е натежал от горчивина. — Знаех, че няма да ми повярваш. Носех вината, задето те напуснах, през всичките тези месеци.

Той поклаща глава и докато търси подходящите думи, целият излъчва болка.

— Ако това е цената да се върнеш обратно, ще ти повярвам, Лия, за да докажа любовта си, ще повярвам на всичко.

Нещо в гърлото ме свива, когато осъзнавам, че Алис е била права. Джеймс няма да ми повярва. Въпреки думите, които изрича, по лицето му не е изписано никакво колебание. Няма и следа от допускане на такава вероятност. Има само отчаяно желание да ми каже онова, което искам да чуя.

— Не е толкова лесно, Джеймс. Вече не е.

Той клати глава.

— Не разбирам.

Издърпвам ръцете си от неговите, минавам покрай него и се приближавам до водата, а в мен се поражда странно чувство. Става съвсем неочаквано. Не е тъга по онова, което всички сме изгубили, нито страх за живота на Джеймс.

Това е гняв заради разкаянието, което ме разяжда, откакто напуснах Ню Йорк. Откакто напуснах Джеймс. Гняв поради дългите часове, през които се измъчвах, че не съм могла да му кажа истината още преди месеци.

Обръщам се, свалям палтото му от раменете си и се връщам до пейката при него.

— Съжалявам, Джеймс. Беше грешка.

Държа му палтото да си го облече, гласът ми едва излиза от гърлото.

— Беше ми приятно да те видя. Желая ти всичко хубаво.

Тръгвам бързо по пътеката, а гласът му ме преследва, чувам го на всяка крачка:

— Лия! Лия?

Опитвам се да не му обръщам внимание, да вървя, без да се обръщам назад. Ала той бързо ме настига и поставя ръка на рамото ми, като ме кара да спра.

— Не разбирам. Аз те обичам. Преди само това имаше значение. Ако залогът за това, да бъдем заедно, е дали ти вярвам, то аз ще ти повярвам.

Лицето му е честно и аз се чудя как може да изглежда толкова искрен и в същото време да ми предлага да изградим обновената си връзка върху една лъжа. Мисля си за Димитри, за дълбокото му желание да премине през най-големите опасности заедно с мен.

— Но това ще е лъжа — казвам.

Той стиска зъби и замислено извръща поглед. След миг отново се обръща към мен и ме поглежда право в очите.

— Не ме интересува.

Думите му ме освобождават и аз внезапно усещам, че не е толкова трудно да си тръгна.

— Но е точно така, Джеймс. — Докосвам студената му буза с ръка. — Няма как.

Обръщам се и си тръгвам. Само че този път той не ме следва.

Когато се връщам в Милторп Менър, очаква ме писмо. Щом виждам името на изпращача, тутакси разкъсвам плика, преди още да сваля шапката си. Сърцето ми лудо бие, когато чета думите, написани върху дебелата хартия, и след секунди вече съм отново навън и викам Едмънд.

Каретата трополи по лондонските улици, а аз се взирам през прозореца, окрилена от надеждата, че най-после краят на пророчеството приближава. Щом зървам сградата на Дружеството, слизам, преди Едмънд да успее да заобиколи и да ми отвори вратата.