Мишел Жори: Ураган над държавния секретар

— Ало, Франсоа? Жан се обажда.

— Как сте, скъпи министре?

— Добре, скъпи префекте. Все още не се чувствам обсаден.

— Но вие и не сте. Ние бдим над вас.

— Гласувам ви доверие, но нека това не става много явно.

— Ясно, ясно… Засега на десния бряг няма нищо обезпокоително. Що се отнася до левия и горното течение… не бих си заложил главата. Жан, сериозно, мисля, че вече имам сведения за намеренията на японците.

— Бандата на Мовар ли?

— Вашият заклет враг. Аз… Всъщност ние внедрихме наш човек в групата им. Накратко — изглежда, са решили да ви изиграят лош номер през следващата буря. Но не откъм Корез. Не че се хваля…

— Ясно. Вие сте един малък Фуше, скъпи Франсоа.

— Правя каквото мога. Особено когато се отнася за вас, Жан. Ще съм много опечален, ако някакви луди развалят спокойствието на госпожа Вейрак… Накратко, не знам докъде може да стигне Мовар. Би трябвало да предупредим Вердие и Барес… Що се отнася до нас, ние сме почти сигурни, че ще ги притиснем веднага, щом се размърдат. Но не можем да се намесим преди… И още нещо: тези сухи бури, както ги наричат местните хора, са голям проблем за нас. Мисля, че вече ви говорих за това.

— А аз мисля, че ви отговорих — напълно разбирам вашите затруднения.

— Да. И ми обещахте да направите нещо.

— Заех се с това. Може би искате да поръчам отслужване на молебен от вашия червен поп… как му беше името?

— Абат Сармежан… Доста грижи ми създава… А не мислите ли, че всичко това има някаква връзка с… ъъ… с опитите в Грама?

— Какви опити в Грама? Подозирате нещастния Вердие в окултизъм?

— Не, но…

— Не, това няма връзка с никакви опити. Категоричен съм. Имах разговор по този въпрос с Президента. С Президента, чувате ли, скъпи Франсоа? Надявам се, че не се съмнявате в думите му?

— Разбира се, че не. Както и във вашите.

— Благодаря ви. В такъв случай мога да ви гарантирам, че опасни опити не се провеждат нито в Грама, нито където и да било другаде.

— Успокоявате ме, скъпи министре.

— Жан Вейрак, господин префект.

— Извинете, че ви накарах да чакате, господин министър.

— Няма нищо. Исках просто да ви съобщя, че възнамерявам да прекарам четири-пет дни в Рош Тужа. Впрочем моите приятели японците вече са уведомени.

— Аз също. От БО… Бях предупреден. Там ли сте вече?

— В Рош Тужа съм от вчера заедно с жена ми и няколко сътрудници. Засега не мога да си позволя истинска почивка. Надявам се да поработя добре, ако, разбира се, не ме безпокоят много…

— Дано никой не ви безпокои. Въпреки че една малка почивка…

— Надявам се, ви e известно, че моят приятел Мовар възнамерява да устрои у нас малка демонстрация по случай следващата буря?

— Следващата буря ли?

— Да. Хората доста отблизо следят прогнозата за времето, нали, господин префект!

— А, говори се, че абат Сармежан предсказвал тези прословути бури.

— Вие познавате ли го?

— Абата ли? Не лично, но тия дни беше в моя департамент. Знаете ли как го наричат селяните в Кантал? Червения магьосник!

— Надявам се, че сте се осведомили за последните му предсказания?

— Сериозно ли говорите, господин министър?

— Напълно.

— Ами не знам дали трябва…

— Трябва.

— Абат Сармежан предсказва буря за тази вечер.

— Но това е чудесна новина.

— Чудесна новина ли?

— Да. Жена ми все още никога не е виждала буря в Рош Тужа. Подобно зрелище превъзхожда многократно Операта.

— Е, да! Предайте моите почитания на госпожа Вейрак и пожеланията ми за приятно прекарване в Рош Тужа.

— Благодаря ви, господин префект.

— Вердие? Вейрак се обажда.

— Добър ден, господин министър. Жан Вейрак въздъхна отегчен. С Вердие се познаваха от ЕНА. Никога не са били приятели, но продължителността на тяхната връзка им позволяваше да общуват по-свободно. Вейрак хранеше големи надежди и дори мечтаеше един ден да наследи Императора. Но засега, поне официално, не бе нищо повече от един дребен държавен секретар по земеделието. Несъмнено префектът на Ло знаеше, че бившият му съученик се ползва с благоволението на Президента и, че вероятно до края на годината ще получи портфейл на министър… задължителен етап за един млад вълк, който е вперил поглед в синята линия на Елисейския дворец. Ето защо той се държеше подчертано почтително.

Да. Само че между Вейрак и президентското кресло стоеше този мръсник Жуст Мовар и няколко десетки хиляди души, които Мовар представяше успешно, макар и да не можеше да ги обедини.