Мишел Жори - Жълтият прах на времето

— Всичко е наред — отговори Жак на въпроса на Джон Дикинджър. — Е, доколкото въобще може да бъде наред. Но аз съм объркан.

Дикинджър избухна в смях.

— Живеем във време на всеобщо объркване.

— Странно нещо е времето.

— Животът също.

— И хората…

— Слоновете, боговете, лебедите и мъдреците!

— Да, повтарям ти — безкрайно съм объркан.

— Или поне ще бъдеш.

Дикинджър плесна със свободната си ръка (с другата навярно държеше слушалката) по маса, стена или друга някаква гладка повърхност недалеч от телефона. Разнесе се странен звук — едновременно далечен и мощен, сигнал или зов, или господ знае какво.

Какъв е звукът от пляскане с една-единствена ръка? — пита дзен коанът 1 1 Коан или куан — мандарин (куан-хуа) или езикът на мандарините; най-разпространеният съвременен китайски диалект. — Б.пр.; Абсолютно погрешно обяснение — коан е кратък разказ за учител по дзен, въпрос, поставен от дзен-учителя (както е в случая) или диалог между учител и монаси-ученици; коанът се обикновено се основава върху логически парадокс (срив) и чието послание е постигаемо чрез интуитивно разбиране (според дзен-учението — постигане на сатори). — Бел. NomaD . Може би звук от плесница. Или звукът на преминаващото време… Сладникава мелодия поскърцваше край Дикинджър: слушайте Аллах, Шива, Кришна. Слушайте Брахма, слушайте Буда … Но гласът на англичанина бе силен и ясен и винаги заглушаваше околните шумове и звука на отминаващото време. Глас на проповедник или пророк.

— Надявам се, че следващата седмица ще успеем да се видим — продължи той. Песента на Кафи се изгуби в далечината. Слушайте боговете … — Сега сме вторник… вторник, двайсет и трети. Да, следващата седмица или в началото на другата. Между втори и пети юли, става ли? Мисля, че ти дължа някакво обяснение.

— Тъкмо смятах да те попитам…

— Разбира се, но когато се видим. Има неща, които не могат да се кажат в писмо, а още по-малко по телефона.

— В такъв случай вече доста каза.

Жак отстъпи до надуваемия фотьойл и се отпусна в него, като притискаше слушалките към ушите си. Частичната глухота определено му пречеше при телефонни разговори и от дълго време подсилваше чувството му, че живее в неразбираема вселена.

— Всъщност, Джон, ти в отпуска ли си, или по работа?

— Ами, по малко и от двете — призна Дикинджър. — Да речем, че доброволно работя извънредно. И това ще ти обясня… Нали знаеш, че няколко месеца бях командирован в Бомбайския университет?

— Знам. Писа ми за това.

— Да, нямах нищо против да видя отново морето. Делхи е почти в подножието на Хималаите, а аз много обичам зимата в Бомбай. За жалост университетът е твърде близо до Сашивалая.

— Твърде близо до какво? — попита Жак. Знаеше думата и чудесно я бе разбрал. Често му доставяше удоволствие да се прави на по-наивен, отколкото бе, като същевременно презираше тази своя мекушавост и сервилност.

— Сашивалая — нищо загадъчно няма. Селището на правителството. Обаче тези добри хорица имат проблеми. Изхитриха се да ме притиснат и ще трябва да им помогна. Предполагам, това не те учудва? Знаеш колко е сериозно положението в Индия и Бангладеш. Понастоящем повече откогато и да е било. Така че аз… В Европа мога да видя доста интересни неща за хорала в Бомбай и за Министерството на земеделието в Делхи. Затова сега ти се обаждам от Роаси. Трябва да тръгвам веднага. Но в края на следващата седмица… да речем двайсет и трети или най-късно двайсет и четвърти…

— Двайсет и трети или двайсет и четвърти?

— Чакай, не… Пак се обърках с този календар. Ама че гадно нещо! Момент, да пресметна: четвърти или пети най-късно, ако нищо не се случи. Ще можем да се срещнем… Ако нищо не се случи!

Жак Мариан и Джон Дикинджър се бяха запознали в Женева по време на една конференция за азотната недостатъчност и липсата на протеини в храната на развиващите се страни. Тогава Жак работеше в лабораториите Лоран-Дюверноа, които бяха разработили два продукта, предназначени да не допускат липсата на нужните аминокиселини или да лекуват от нея: трилифон и Д-аминогел. Лабораториите разполагаха и с научноизследователски екип, работещ в тази област. Поради това фирмата бе поканена заедно с още десетина други. Но шефът и висшите служители не искаха да си развалят спокойствието заради тази среща, която почти не представляваше търговски интерес (още повече че дружеството Лоран-Дюверноа щеше да бъде погълнато от Клинтън и това вече ставаше известно сред управляващите кръгове). „Бабини деветини — бе отсякъл господин Дюверноа с нетърпящ възражение тон. — Но трябва да бъдем там, въпрос на престиж…“ Престоят в Женева в началото на тази почти безснежна пролет въобще не привличаше шефовете. Избраха Жак, защото се оправяше малко по-добре от другите служители с английския, немския и италианския и било от безразличие или разсеяност приемаше безропотно всички тегоби.