Мишел Жори: Отрицателите

Нел Ван излезе от главния колектор „Лунен червей“ в близост до местност, наречена Химическа пещ. Беше стара ядрена електроцентрала, обитавана от някаква секта бегачи, Лудите зайци. Активизира електрическите си всъдеходки и внимателно заобиколи мястото. Насочи се с бърз ход към съзвездието Орион, отбелязано на неговата териториетка с четири точки. Сто пъти си бе казвал: „Ако това продължи — дезертирам!“ Много добре знаеше, че това ще продължи сто години, хиляда години или повече. И че могат да изтълкуват бягството му от колектора като окончателно дезертиране.

Освен с териториетката, разполагаше с шалче на магнитна основа, което съдържаше цял куп данни и най-вече сведения за сектора. Убеди се, че съзвездието Орион се състои от манастира „Дьо Фо“, с монарх Стю Лижу; от селото Ласак, с консул Абдеселам Отман; от общината Еджеди, с общинник Райнди Зарал; от завода „Жалберг“, с инженер Вари Голфър… В шала бе монтиран и детектор за радиация — разгърна го с протегнати ръце. Драконът, който се простираше по цялата ширина на плата, не промени цвета си — можеше да продължи.

Плъзгайки се по зле поддържаната писта, водеща до съзвездието, прокара по другата част на шала оптическия четец, имплантиран на показалеца на лявата му ръка. Сведенията, получени по този начин, бяха с твърде относителна стойност. По тъканта личаха сериозни следи от похабяване и дори на едно място — миниатюрно разкъсване. Освен това програмата на шалчето бе вече остаряла.

Данните се отпечатваха като идеограми около ръката му и покрай китката. Разчете ги с един поглед. До началото на 2466 районът на Орион беше сравнително спокоен. Съобщаваше се за няколко набега на дадосите с техните слънчеви делтапланери и най-вече за бандата на Ястреба от Кайро. Нито един Тифун не се бе мяркал в сектора. Жонгльорите на Лоал Жапан Тревог и на Ка-ло Тимужи бяха разположени между Водолей и Гущер; изглежда, зоната им на влияние не стигаше до Орион… Естествено, ни думичка за отрицателите. Информационните кораби на геопрограмирането изхвърляха в небето ужасяващи предупреждения, от рода на: „Отрицателите са най-голямата опасност, която човечеството и цивилизацията познават!“ Но в последните документи, които предоставяха на последните си служители, все забравяха да споменат за прокълнатата секта.

Тъй или иначе Нел почти бе изгубил доверие в шала си, който нито веднъж не съобщи за робот в участъка на колектора, обслужващ Воловар, Малко куче и Орион. А роботите си бяха там, и то отдавна. Цели месеци той бягаше или се биеше с тях. Най-страшни бяха Моар Гунг и дрипавата му банда от роботи-клоуни, които се разпореждаха във вторичния колектор на Малко куче. И то още отпреди програмирането на шалчето. Не, геопрограмистите явно вече не ги биваше. Или…

Нел Ван летеше върху товарните си всъдеходки в посока към Орион. Беше хубав есенен следобед. Октомври, 2466. Слънцето се спускаше към розово-оранжевия хоризонт. Все още бе топло, но с наближаването на вечерта от изток се надигаше хладен ветрец. Въздухът бе много чист… Геопрограмистите бяха преместили под земята цялата промишленост и пътните артерии. Освен това бяха засадили по повърхността един милиард хектара гори и за няколко века прочистиха атмосферата на планетата. На каква цена? Да, ерата на геопрограмирането приключваше — по-добре да не мисли повече за това. Но наистина ли ерата свършваше? Дали звездниците (господарите на съзвездията), които вероятно щяха да наследят геопрограмистите, ще измислят нещо по-добро или поне толкова добро? Нел се съмняваше. Увеличи скоростта. Трябваше да бъде приет в съзвездието преди нощта. Такова бе изискването за сигурност. Ясно различаваше покривите на селото на два-три километра пред себе си, заострени и толкова сини, че понякога чезнеха в небесната синева. Пресече общинското пасище, заобиколи една гъста гора, която принадлежеше на манастира, както свидетелстваше светещата табелка, и излезе на пътя, водещ към селото.

Реши да тръгне по него, въпреки че всъдеходките му даваха възможност да се придвижва по какъвто и да е терен. Умело се плъзна по зле поддържаното, неравно и разкривено шосе. Наближи селото.

Петима души с пъстри дрехи стояха пред транзитния мост. И мъжете, и жените носеха излъскани метални гривни около китките и главите си, а на раменете и гърдите — огледални плочки. Нел разпозна група жонгльори.

Един от мъжете тръгна да посрещне посетителя. Бе облечен с къса бяла туника, изпъстрена с многоцветни петна, и панталон на червени райета. Носеше шапка с пера и ботуши на държавен, офицер. Вървеше, жонглирайки с четири топки в различни цветове…