Мишел Пейвър - Вълчият брат

Торак се събуди стреснато от кошмарен сън, какъвто не би искал никога да се повтори.

Премести се до бледата светлина на тлеещия огън и впери поглед в тъмния силует на Гората. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Дали не се беше върнала? Дали не го наблюдаваше с жестоките си, пламтящи очи?

Изпита празнота и студ. Знаеше, че отчаяно се нуждае от храна, че ръката го боли и очите му сълзят от умора, но някак не можеше да го почувства реално. Цяла нощ беше пазил останките от смърчовия заслон и бе гледал как изтича кръвта на баща му. Още му беше трудно да повярва, че всичко това се е случило.

Та нали едва вчера — вчера — двамата строяха лагера си, обгърнати от мекия есенен здрач. Торак беше казал нещо смешно и баща му се бе засмял. И в този момент Гората сякаш експлодира. Гарваните се разкрещяха неистово. Боровете запукаха. В тъмнината между дърветата се очерта плътна сянка — унищожителна ярост под формата на огромна мечка.

Изневиделица над тях надвисна смъртта. Страховити нокти, невъобразим шум, от който ушите им прокървиха. Преди Торак да успее да мигне, звярът превърна заслона в трески. В следващата секунда той разпори корема на баща му. А после изчезна, потъвайки в Гората безшумно като мъгла.

Но каква беше тази мечка, която напада хора и после изчезва, без да доубие жертвата си? Коя мечка би постъпила така?

И къде беше сега?

Торак не виждаше отвъд осветеното от огъня пространство, но знаеше, че поляната също е опустошена — осеяна с изпочупени фиданки и смачкана орлова папрат. Можеше да усети мириса на ранени дървета и изровена земя. До ушите му достигаше тихото тъжно бълбукане на отдалечения на трийсетина крачки поток. Мечката можеше да е навсякъде.

Чу как баща му простена. Бавно отвори очи и се втренчи в сина си с празен поглед.

Сърцето на Торак се сви.

— Аз съм — промълви той. — Как си?

Суровото загоряло лице на баща му се сгърчи от болка. Татуировката на клана се открояваше съвсем ясно върху посивелите бузи. Дългата тъмна коса бе слепена от пот.

Раната беше дълбока — толкова дълбока, че докато Торак непохватно се опитваше да спре кръвта с брадат мъх, виждаше как вътрешностите на баща му блестят на светлината. Трябваше да стисне зъби, за да не повърне. Надяваше се баща му да не забележи, но той естествено забеляза. Баща му беше ловец — нищо не убягваше от погледа му.

— Торак… — прошепна с мъка раненият. Протегна ръка и горещите му пръсти се вкопчиха в Торак по детски настойчиво. Момчето преглътна. Синовете трябваше да се вкопчват в ръцете на бащите си, а не обратното.

Опита се да бъде практичен: да се държи като мъж, а не като момче.

— Има още от белия равнец — каза той, ровейки със свободната си ръка в торбата с билки. — Той може да спре…

— Пази го за теб. Ти също кървиш.

— Не ме боли — излъга Торак. Мечката го беше запратила в една бреза. Ребрата му бяха натъртени, а лявата му ръка — раздрана.

— Торак… трябва да се махнеш оттук. Веднага! Преди да се е върнала…

Момчето се вцепени. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук.

— Тръгвай — настоя баща му.

— Не! Не мога да те…

— Сине… аз умирам. До изгрев-слънце ще бъда мъртъв.

Торак стисна торбата с билки. Ушите му бучаха.

— Тате…

— Дай ми… каквото е нужно за Пътя на смъртта. После събери нещата си.

Пътя на смъртта. Не! Не!

Панталоните от еленова кожа на Торак бяха разкъсани на коляното. Той заби палец в плътта си. Заболя го. Нека! Това щеше да го откъсне от ужасните мисли.

— Храната — изхриптя баща му. — Сушеното месо… Вземи го всичкото…

Коляното на Торак бе започнало да кърви. Той продължи да дълбае. Не искаше да си представи как баща му поема по Пътя на смъртта. Не искаше да си представи как остава съвсем сам в Гората. Беше само на дванайсет лета. Нямаше да оцелее сам. Не знаеше как.

— Торак! Чу какво казах!

Като мигаше ожесточено, за да не позволи на сълзите да бликнат, момчето събра оръжията на баща си и ги положи до него.

Докато прибираше стрелите, се убоде на острите им кремъчни върхове. Преметна през рамо лъка и колчана си и затърси брадвичката от черен базалт. Раницата му от лескови пръчки бе смачкана по време на нападението. Трябваше да напъха всичко в елека си или да привърже нещата към колана си.

Наведе се да вземе спалния чувал от еленова кожа.

— Вземи моя — измърмори баща му. — Така и не успя да… закърпиш твоя. Размени и ножовете.