Мишел Пейвър: Вълчият брат

Изведнъж дърветата се разредиха и Торак излезе на една поляна. Запрепъва се, заслепен от слънцето, лъхна го мирис на мърша.

Спря рязко.

Горските коне лежаха, където ги бе запратила мечката, подобно на счупени играчки. Лешоядите не бяха посмели да ги приближат. Дори мухите не ги докосваха.

Мечките не ловуваха така. Когато една нормална мечка се храни, тя съдира кожата на жертвата си, изяжда вътрешностите и задните части и сетне скрива останалото за по-късно. Като истински ловец тя не прахосва нищо. А тази мечка бе отхапвала по малко от всеки труп. Не беше убивала за храна, а за развлечение.

В краката на Торак лежеше мъртво жребче, по малките му копита още се виждаше речната кал, останала от последния водопой. Повдигна му се. Кой звяр би избил цяло стадо? Кой звяр убива за удоволствие?

Спомни си очите на мечката, които бе успял да зърне за миг. Никога преди не беше виждал такива очи. В тях имаше само безкрайна ярост и омраза към всичко живо. Пламтящият, изгарящ хаос на Отвъдния свят.

Разбира се, баща му бе прав. Това не беше мечка. Беше демон. Щеше да продължи да убива, докато унищожи цялата Гора.

„Никой не може да се пребори с тази мечка“ — бе казал баща му. Нима думите му означаваха, че Гората е обречена? И защо той, Торак, трябваше да намери Планината на Световния дух? Планината, която никой не е виждал?

Гласът на баща му проехтя в главата му. „Твоят водач ще те намери“.

Как? Кога?

Момчето излезе от поляната и потъна в сенките под дърветата. Затича отново.

Струваше му се, че е тичал цяла вечност. Вече не усещаше краката си. Накрая стигна до един дълъг горист склон и трябваше да спре: преви се надве, като дишаше учестено.

Изведнъж изпита глад. Зарови в торбата с храна и изпъшка отчаяно. Беше празна. Едва сега се сети за стегнатите вързопчета с изсушено еленово месо, забравени край заслона.

„Глупак такъв! Обърка всичко още първия ден, в който остана сам! Сам“.

Не беше възможно. Нима баща му вече го нямаше? И нямаше да го види никога повече?

До ушите му достигна глухо скимтене. Идваше от другата страна на хълма.

Ето го пак. О, слава на духа! Лесен улов. Стомахът му се сви при мисълта за прясно месо. Не го интересуваше какво е животното. Толкова беше гладен, че би изял и прилеп.

Сниши се и запълзя между брезите към върха на хълма.

Погледна надолу и видя тясна клисура, през която течеше малка, буйна река. Позна я: Бързата вода. Двамата с баща му често бяха лагерували на запад от нея, за да събират липова кора за въжета; но тази част му изглеждаше непозната. Скоро разбра защо.

По всичко личеше, че от планината се бе спуснал внезапен порой. След това водата бе спаднала, оставяйки след себе си изпочупени храсти и изтръгнати от корените фиданки. Разрушила беше и една вълча бърлога от другата страна на клисурата. Там, под голям червен камък с формата на зубър, лежаха два удавени вълка — приличаха на мокри кожени наметки. В една локва до тях плаваха три мъртви вълчета.

Четвъртото стоеше край тях и трепереше.

Изглеждаше на не повече от три луни. Беше слабо и мокро и скимтеше тихо и настойчиво, сякаш оплакваше участта си.

Торак потръпна. Звукът извика в паметта му странно видение. Черна козина. Приятна тъмнина. Гъсто, мазно мляко. Майката го ближеше, за да го измие. Драскане на малки нокти и допир на малки студени нослета. Пухкави вълчета, катерещи се върху него най-новото вълче в котилото.

Видението бе ярко като светлината на светкавица. Какво ли означаваше?

Ръката му стисна здраво бащиния нож. „Няма значение какво означава — помисли си момчето. — Виденията няма да ти помогнат да оцелееш. Ако не стреляш по това вълче, значи си твърде слаб за ловец. Знаеш, че може да убиеш животното на своя клан, когато те заплашва гладна смърт. Знаеш го“.

Вълчето вдигна глава и зави объркано.

Торак се заслуша… и изведнъж разбра.

По някакъв странен начин, който не можеше да си обясни, високите колебливи звуци му се сториха познати. Мозъкът му разпознаваше звученето им. Помнеше ги.

„Не е възможно“ — помисли той.

Отново се заслуша във воя на вълчето. Остави го да проникне в главата му.

— Защо не играете с мен? — питаше вълчето мъртвото си семейство. — Какво съм сторил този път?

Не спираше да задава въпроса си. Изведнъж в момчето се пробуди нещо. Вратните му мускули се напрегнаха. Усети как дълбоко в гърлото му се заражда отговор. Едва устоя на желанието да отметне глава и да завие.