Мишел Пейвър: Вълчият брат

Какво ставаше? Сякаш вече не беше Торак. Не беше момче, син, член на Вълчия клан — или може би не беше само тези неща. Някаква част от него беше вълк.

Задуха хладен вятър и кожата му настръхна.

В този момент вълчето спря да вие и се обърна рязко към него. Гледаше разфокусирано, но големите му уши бяха наострени, а ноздрите — широко разтворени. Беше го подушило.

Торак втренчи поглед в малкото неспокойно зверче и се настрои да убива.

Изтегли ножа от колана си и се заспуска надолу по склона.

Вълчето изобщо не разбираше какво става. Беше се заиграло на възвишението над бърлогата, когато Бързото мокро връхлетя с рев и сега майка му, баща му и братлетата му лежаха в калта — и не му обръщаха никакво внимание.

Дълго време, още преди да дойде Светлото, то ги беше душило и хапало по опашките, но те не помръдваха. Не издаваха звук и миришеха странно: като дивеч. Не дивечът, който бяга, а този без дъх, който трябва да бъде изяден.

Вълчето зъзнеше, беше мокро и много гладно. Безброй пъти бе близало майка си по муцуната, за да я подкани да стане и да му донесе нещо за ядене, обаче тя не помръдваше. Каква пакост бе направило този път?

Знаеше, че е най-палавото вълче в котилото. Вечно му се караха, но не можеше да се промени. Обичаше да опитва нови неща. Затова му се струваше малко несправедливо, че сега, когато беше застанало толкова послушно край бърлогата, никой не забелязваше това.

Затопурка към локвата, където лежаха братлетата му, и залочи от водата. Вкусът й беше лош.

Подъвка малко трева и излапа няколко паяка. Почуди се какво да направи след това.

Усети как го обзема страх. Отметна глава назад и зави. Виенето го ободри малко, защото му напомни за добрите времена със семейството.

Изведнъж, по средата на виенето, спря рязко. Замириса му на вълк.

Обърна се бързо, като се олюляваше леко от глад. Наостри уши и задуши въздуха. Да. Вълк. Чуваше как слиза шумно по склона от другата страна на Бързото мокро. По мириса разбра, че е мъжки, съвсем млад и от друга глутница.

Ала в него имаше нещо странно. Миришеше на вълк, но и на невълк. Миришеше на северен елен, червен елен, бобър и прясна кръв. И на още нещо: нова миризма, която то не познаваше.

Това беше много странно. Освен… освен ако не означаваше, че този вълк е ял различна плячка и сега му носи храна!

Изгарящо от нетърпение, вълчето размаха опашка и заскимтя радостно в знак на поздрав.

Странният вълк внезапно спря. После отново продължи. Вълчето не можеше да го види много ясно, защото зрението му не бе силно, колкото обонянието и слуха, но докато новодошлият газеше през Бързото мокро, то разбра, че това е един много, ама много странен вълк.

Ходеше на задните си крака. Козината по главата му беше черна и толкова дълга, че стигаше до раменете. Ала най-странното в него бе, че… нямаше опашка!

И все пак звучеше като вълк. Скимтеше ниско и дружелюбно. Казваше нещо от рода на:

„всичко е наред, аз съм ти приятел“ . Това действаше успокоително, макар че най-високите извивки липсваха.

Но нещо не беше наред. Под тази дружелюбност се усещаше някаква напрегнатост. И въпреки че странният вълк се усмихваше, вълчето не беше сигурно дали наистина намеренията му са добри.

Поздравът на вълчето премина в уплашено скимтене.

— Ще ме убиеш ли? Защо?

— Не, не — достигна до него приятелското и в същото време съмнително ръмжене.

После вълкът престана да му говори и започна да се приближава в заплашително мълчание.

Твърде немощно, за да избяга, вълчето заотстъпва назад.

Странният вълк се хвърли отгоре му, хвана го за врата с едната лапа и го вдигна високо във въздуха.

Вълчето размаха уплашено опашка, като се опитваше да отблъсне атаката.

Странният вълк вдигна другата си предна лапа и притисна някакъв огромен нокът към корема му.

Вълчето изквича. Озъби се ужасено и подви опашка между краката си.

Но странният вълк също се уплаши. Предните му лапи затрепериха, преглъщаше и бе оголил зъби. Вълчето усети самота, несигурност и болка.

Внезапно странният вълк преглътна отново и отмести твърдия си нокът от корема му. После се отпусна тежко в калта и го притисна към гърдите си.

Ужасът на вълчето се изпари. През странната гладка кожа, миришеща повече на невълк, отколкото на вълк, то долови успокоителното „туп-туп“ — също като звука, който чуваше, когато се катереше върху баща си, за да подремне.

Вълчето освободи предните си лапи, облегна ги на гърдите на странния вълк и близна по муцуната новия си приятел.