Мишел Пейвър: Вълчият брат

Торак замръзна на място.

— Не! Не и ножа! Ти ще имаш нужда от него!

— На теб ще ти трябва повече. А и… хубаво е да имам нещо твое, когато се отправя по Пътя на смъртта.

— Тате, моля те, не споменавай повече…

В Гората изпука съчка.

Момчето се обърна рязко.

Тъмнината беше непроницаема. Накъдето и да погледнеше, сенките придобиваха формата на мечка.

Никакъв вятър.

Никаква птича песен.

Само пращенето на дървата в огъня и биенето на сърцето му. Гората сякаш бе затаила дъх.

Баща му облиза потта от устните си.

— Още я няма — промълви той. — Но ще се появи… скоро. Ще дойде за мен… Побързай! Ножовете.

Торак не искаше да разменя ножовете. Това означаваше, че няма връщане назад. Ала баща му го наблюдаваше напрегнато и непоколебимо.

Със стиснати зъби момчето извади ножа си и го постави в ръката на ранения. После свали канията от еленова кожа от колана му. Ножът на баща му беше красив и смъртоносен — с острие от син аспид под формата на върбов лист и дръжка от еленов рог, омотана с лосово сухожилие за по-голямо удобство. Вперило поглед в ножа, то изведнъж осъзна ставащото. Приготвяше се да заживее само, без баща си.

— Няма да те оставя! — проплака. — Ще се бия с нея, ще…

— Не! Никой не може да се пребори с тази мечка!

Гарваните се разлетяха от дърветата.

Торак затаи дъх.

— Чуй ме — изхриптя баща му. — Мечката… всяка мечка… е най-силният звяр в Гората. Знаеш го. Но тази мечка е… много по-силна.

Момчето почувства как космите на ръцете му настръхват. Погледна в очите на баща си и видя тъничките червени жилки, а в средата — бездънна тъмнина.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна то. — Какво…

— Тя е обладана от зъл дух. — Лицето на баща му стана мрачно, сякаш не беше неговото. — В нея се е вселил демон от Отвъдния свят и я е превърнал в чудовище.

От огъня излетяха сноп искри. Смълчаните дървета се снишиха, за да чуват по-добре.

— Демон? — недоумяваше Торак.

Баща му притвори очи, опитваше се да събере сили.

— Тя живее само за да убива — каза най-после. — След всяко убийство мощта й нараства. Тя ще погубва всичко по пътя си… всичко. Дивеча. Клановете. Всички ще загинат. Гората ще бъде унищожена… — Той спря, за да си поеме дъх. — След една луна време… вече ще е късно. Демонът е… много силен.

— След една луна време? Но какво…

— Мисли, Торак! Знаеш, че демоните са най-силни, когато Червеното око е най-високо в нощното небе. Тогава мечката ще стане… непобедима. — Раненият с мъка си пое дъх. В светлината на огъня момчето видя как на гърлото му пулсира жила. Съвсем слабо: сякаш всеки миг щеше да спре. — Искам да… обещаеш нещо — продължи баща му.

— Каквото кажеш!

Раненият преглътна.

— Тръгни на север. Ще вървиш много дни. Намери Планината… на Световния дух.

Торак го погледна неразбиращо. За какво говореше той?

Баща му отвори очи и ги впери в клоните над главата си, сякаш виждаше нещо, което никой друг не съзираше.

— Намери я — повтори той. — Тя е единствената надежда.

— Но досега никой не я е открил. Никой не може.

— Ти можеш.

— Как? Аз не…

— Твоят водач… той ще те намери.

Момчето съвсем се обърка. Баща му никога досега не му беше говорил така. Той беше човек на действието, ловец.

— Нищо не разбирам! — извика Торак. — Какъв водач? Защо трябва да намеря Планината? Защото там ще съм в безопасност? Това ли е? Далеч от мечката?

Баща му бавно откъсна очи от небето и ги обърна към него. По изражението му личеше, че не е сигурен колко още може да понесе синът му.

— Ох… още си много млад — рече накрая. — Мислех, че разполагам с повече време. Толкова неща не съм ти казал. Недей… не ме намразвай за това.

Торак го изгледа ужасено. После скочи на крака.

— Не мога да се справя сам. Може би трябва да намеря…

— Не! — прекъсна го баща му с изненадваща настойчивост. — Цял живот съм те държал настрани. Дори… от собствения ни Вълчи клан. Стой далеч от хората! Ако те открият… и разберат какво можеш…

— Какво искаш да кажеш? Нищо не…

— Няма време — прекъсна го раненият мъж. — А сега трябва да се закълнеш. Върху моя нож. Закълни се, че ще намериш Планината или ще умреш.

Момчето прехапа долната си устна. На изток между дърветата вече започваше да просветлява. „Не още — помисли то ужасено. — Моля те, не още“.

— Закълни се — изпъшка баща му.

Торак коленичи и взе ножа. Беше тежък, мъжки нож, прекалено голям за него. Опря го непохватно в раната на ръката си. После докосна рамото си на мястото, където беше пришита ивица вълча кожа — знакът на неговия клан. Произнесе клетвата с треперещ глас: