Мишел Пейвър: Вълчият брат

Странният вълк го отблъсна сърдито и то падна по гръб. Изправи се невъзмутимо и впери немигащи очи в него.

Какво странно, плоско, голо лице! Устните не бяха черни, както се полага на вълк, а светли; ушите също бяха светли… и изобщо не можеха да мърдат. Но очите бяха сребристосиви и пълни със светлина: очите на вълк.

Вълчето се почувства по-добре — за първи път от прииждането на Бързото мокро. Намерило си бе нов брат.

Торак беше бесен, че постъпи така. Защо не уби вълчето? Какво ще яде сега?

Зверчето завря муцунка в натъртените му ребра и той извика от болка.

— Махай се! — кресна и го ритна. — Не те искам! Ясно! Безполезно си. Хайде, изчезвай!

Не се опита да го каже на вълчи език, защото осъзна, че всъщност не се справя особено добре. Знаеше само най-простите жестове и звуци. Но вълчето го разбра чудесно. Отстъпи няколко крачки, после седна и го загледа с надежда, като тупаше с опашка по земята.

Торак се изправи и усети как му се завива свят. Трябваше да хапне нещо, и то бързо.

Огледа речния бряг за някаква храна, ала видя само мъртвите вълци, които миришеха твърде лошо, за да стават за ядене. Обзе го чувство на безнадеждност. Слънцето вече слизаше по небосклона. Какво да прави? Да изгради лагер на това място? Ами мечката? Дали, след като бе свършила с баща му, не идваше за него?

Усети болезнено стягане в гърдите. „Не мисли за баща си! Мисли какво да правиш! Ако мечката те следваше, вече да те е настигнала. Може би тук ще си в безопасност — поне за през нощта“.

Труповете на вълците бяха препалено тежки и той не можеше да ги премести, затова реши да изгради лагера си по-нагоре по течението. Ала първо щеше да използва единия от тях, за да заложи капан — дано успее да улови нещо за вечеря.

Не беше лесно да постави капана: подпря един плосък камък с дебела пръчка, после закрепи още една, за да действа като спусък. С малко повече късмет някоя лисица можеше да се появи през нощта и да бутне камъка. Нямаше да е кой знае каква плячка, но щеше да е по-добре от нищо.

Тъкмо привършваше, когато вълчето дотърча и задуши любопитно капана. Торак го сграбчи за муцунката и го удари в земята.

— Не! — каза твърдо. — Не се приближавай!

Вълчето се изтръгна от ръцете му и се оттегли с обиден вид.

„По-добре обидено, отколкото мъртво“ — помисли Торак.

Знаеше, че не бе постъпил правилно: първо, трябваше да изръмжи, за да предупреди вълчето, и да го улови за муцуната само ако не слуша. Но беше твърде уморен, за да почувства вина.

Освен това защо да си прави труда да го предупреждава? Какво го е грижа, че то може да тръгне само в нощта и да пострада? Какво го е грижа дали ще разбере предупрежденията му? Каква полза има от всичко това?

Изправи се с мъка на крака — коленете му едва го държаха. „Забрави за вълчето! Намери нещо за ядене!“

С усилие се изкатери по склона отвъд големия червен камък, за да потърси малини. Едва, когато стигна горе, си спомни, че малините растат на влажни места, а не в брезови гори и че сезонът им и бездруго бе преминал.

Забеляза, че на места земята е осеяна с изпражнения на глухари, затова постави няколко примки от гъвкава трева: две близо до земята и две върху ниски клони, по каквито имаха обичай да пробягват глухарите. Внимателно скри примките с листа, за да не ги забележат птиците. После се върна при Реката.

Знаеше, че е твърде слаб, за да улови някоя риба с копието си и вместо това нагласи една пръчка с въдички от къпинови тръни и окачи на тях водни охлюви. После пое нагоре по Реката, за да огледа за горски плодове и корени.

Известно време вълчето вървеше по петите му; после седна на земята и заскимтя умолително да се върнат; не искаше да изоставя семейството си.

„Чудесно — помисли си Торак. — Остани тук. И без това ми досаждаш с присъствието си“.

Докато търсеше, слънцето слезе още по-ниско. Въздухът стана остър. Елекът му заблестя от влажния дъх на Гората. През главата му мина смътната мисъл, че трябва да си построи заслон, вместо да търси храна, но той я пропъди.

Най-после успя да събере шепа мечи ягоди и лакомо ги изгълта; също и малко късни червени боровинки, няколко охлюва и жълти блатни гъби — леко червиви, но годни за ядене.

Вече се здрачаваше, когато извади късмет и откри туфа земни орехи. С една остра пръчка се зае да копае внимателно, като следваше извитите стебла до малките грудкови корени. Сдъвка първия орех: имаше приятен, сладък вкус, но се загуби в устата му. След изтощително копаене успя да извади още четири. Изяде два, а останалите два напъха в елека си за по-късно.