Мишел Пейвър: Вълчият брат

Целия си живот бе прекарал в Гората с баща си, строяха лагер за нощ или две и продължаваха напред. Той знаеше правилата. Никога не се скъпи, когато правиш заслон. Никога не се напрягай повече, отколкото трябва, когато събираш храна. Никога не закъснявай да построиш лагера.

През първия си ден сам ги беше нарушил всичките. Това го плашеше. Все едно бе забравил как се ходи.

Със здравата си ръка докосна татуировката на клана си и проследи двойката очертани с фини точки линии, спускащи се по всяка скула. Беше ги направил баща му, когато той бе на седем години, като втри сок от мечо грозде в продупчената кожа. „Не ги заслужаваш — укори се Торак. — Ако умреш, ще е само по твоя вина“.

Сърцето му отново се сви от мъка. Никога в живота си не бе спал самичък. Никога без баща си. За първи път не последва докосване за лека нощ от грапавата нежна ръка. Нямаше я и познатата миризма на еленова кожа и пот.

Очите на Торак започнаха да щипят. Той ги стисна и потъна в ужасяващи сънища.

Ето, гази до колене в мъх, мъчейки се да избяга от мечката. Виковете на баща му ехтят в ушите му. Мечката го следва по петите.

Опитва се да се измъкне, но затъва още по-дълбоко в мъха. Той го дърпа надолу. Баща му крещи.

В очите на мечката сякаш гори смъртоносният огън на Отвъдния свят — демонски огън. Тя се изправя на задните си крака, огромна и свирепа. Страховитите й нокти се оголват, докато реве злобно срещу луната…

Торак се събуди с вик.

Последният рев на мечката още ехтеше в гората. Не беше сън. Беше истински.

Момчето затаи дъх. Зърна тъжната светлина на луната през процепите на заслона. Видя, че огънят бе почти угаснал. Усети как сърцето му блъска лудо в гърдите.

Гората се разтресе отново. Дърветата се ослушаха напрегнато. Но този път Торак осъзна, че ревът идва отдалеч: много дни път на запад. Въздъхна облекчено.

Вълчето седеше на прага на заслона и го наблюдаваше. Леко издължените му очи имаха странен златист цвят. Кехлибарен, помисли си Торак, спомняйки си малкия тюленов амулет, който баща му беше носил на каишка около врата си.

Кой знае защо това му се стори ободряващо. Поне не беше сам.

Щом сърцето му се успокои, болката от треската се върна отново. Кожата му беше суха. Мозъкът му сякаш всеки момент щеше да експлодира. Опита се да извади още малко върбова кора от торбичката с билки, но я изпусна и не успя да я намери в тъмнината. Придърпа нов клон в огъня и се отпусна задъхан на земята.

Не можеше да прогони този ужасен рев от главата си. Къде ли беше мечката сега? Поляната с мъртвите коне се намираше на север от потока, където звярът беше нападнал баща му, но сега той, изглежда, се движеше на запад. Щеше ли да продължи в тази посока? Или беше усетил мириса на Торак и се връщаше обратно? Колко време щеше да мине, преди да стигне дотук и да го завари да лежи безпомощен и болен?

Изведнъж момчето чу някакъв спокоен, уверен шепот — сякаш баща му беше с него. „Ако мечката дойде, вълчето ще те предупреди. Помни, Торак: вълчият нос е толкова добър, че може да надуши дъха на риба. Слухът му е толкова остър, че може да чуе как минават облаците“.

„Да — помисли Торак, — вълчето ще ме предупреди. Все пак е нещо. Искам да умра с отворени очи и да посрещна мечката като мъж. Като татко“.

Някъде много далеч излая куче. Не беше вълк, а куче.

Торак се намръщи. Кучетата означаваха хора, а в тази част на Гората нямаше хора.

Или имаше?

Той потъна в дебрите на мрака. Обратно в лапите на мечката.

Почти се беше стъмнило, когато момчето се събуди.

Беше спало цял ден. Чувстваше се отпаднало и гладно като вълк, но раната му вече не беше толкова топла и подута. Треската си беше отишла.

Също и вълчето.

Торак се запита дали е добре и се изненада от своята загриженост. Какво го интересуваше? Вълчето не му бе никакво.

Тръгна неуверено към Реката, за да утоли жаждата си, и после хвърли нови дърва в тлеещия огън. От усилието се разтрепери. Седна да почине и изяде последния земен орех, а също и няколко листа от киселец, които беше намерил край речния бряг. Бяха жилави и много кисели, но от тях усети прилив на сили. Вълчето още не се появяваше.

Помисли да го извика с виене. Но ако дойдеше, щеше да иска храна. А и имаше опасност да привлече мечката. Затова, вместо да го вика, нахлузи мокасините си и отиде да провери капаните.

Въдиците бяха празни, освен една — на нея се полюшваше оглозганият до кости скелет на малка риба. С примките имаше повече късмет. На едната се беше хванал глухар, който се бореше изнемощяло. Месо.