Мишел Пейвър - Вълчият брат

Щом позасити глада си, усети лек прилив на сила в крайниците, но мозъкът му оставаше странно замъглен. „Какво да правя сега? — чудеше се той. — Защо ми с толкова трудно да мисля?“

Заслон. Това е. После огън. А после да поспи.

Вълчето го чакаше на поляната. Щом го видя, се разквича радостно и се хвърли към него с голяма вълча усмивка. Не само набръчка муцуна и изтегли назад бърни — усмихваше се с цялото си тяло. Прибра уши към главата си и я наклони на една страна; после заклати опашка, размаха предните си лапи и се запремята във въздуха.

От гледката на Торак му се зави свят и обърна гръб на вълчето. А и го чакаше сериозна работа — трябваше да построи заслон.

Огледа се за паднали клони, но наводнението ги беше отнесло надалеч. Налагаше се да отреже няколко по-крехки дръвчета — ако му стигнеха силите за това.

Издърпа брадвичката от колана си, отиде до малка групичка брези и сложи ръка на най-тънката. Измърмори набързо предупреждение към духа на дървото да си намери друг дом и започна да сече.

От усилието главата му се замая. Раната на ръката му затуптя, прониза го болка. Въпреки това продължи да сече.

Сякаш бе попаднал в някакъв безкраен тъмен тунел — сечеше, кастреше и пак сечеше. Но когато ръцете му отмаляха и не можеше повече да замахва с брадвичката, видя с тревога, че е успял да отсече само две тънки брезички и едно хилаво смърчово дръвче.

Трябваше да му свършат работа.

Завърза дръвчетата с разцепен смърчов корен и направи нисък, нестабилен заслон. После го покри от трите страни със смърчови клони и събра още малко за постеля.

Получи се бледо подобие на заслон, но трябваше да свърши работа. Нямаше сили да го защити от дъжда с плесенясали листа. Ако завалеше, щеше да разчита на спалния си чувал и да се моли на Речния дух да не изпраща ново наводнение — беше построил лагера си много близо до водата.

Докато дъвчеше третия земен орех, огледа старателно поляната за дърва. Едва беше преглътнал, когато стомахът му се сви и той изплю обратно ореха.

Вълчето скочи доволно и изгълта повърнатото.

„Защо го направих? — зачуди се Торак. — Дали не съм изял някоя отровна гъба“.

Но усещането не беше като от лоша гъба. Беше различно. Той се потеше и трепереше и макар че в стомаха му вече нямаше нищо, продължаваше да му се повдига.

Изведнъж го прониза ужасно подозрение. Разви превръзката на ръката си и страхът го обгърна като ледена мъгла. Мястото бе подуто и кървавочервено. Миришеше лошо. Той усети топлината, идваща от раната. Щом я докосна, тя запламтя още повече.

Доплака му се. Беше изтощен, гладен и уплашен и отчаяно се нуждаеше от баща си. А ето че имаше нов враг — треската.

Торак трябваше да стъкне огън. Сега се състезаваше с треската, а цената беше неговият живот. Заопипва колана си за торбичката с прахан. Ръцете му трепереха, докато вадеше стиските разнищена брезова кора, и на няколко пъти изпусна кремъка. Най-сетне успя да получи искра.

Когато запали огъня, вече трепереше неудържимо и едва усещаше топлината от пламъците. Шумовете се открояваха неестествено ясно: бълбукането на Реката, бухането на совата, влудяващото скимтене на прегладнялото вълче. Защо не го остави на мира?

Момчето тръгна, олюлявайки се към Реката, за да утоли жаждата си. Спомни си тъкмо навреме как баща му обясняваше, че не бива да се навежда прекалено. „Когато си болен, никога не гледай отражението на душата си във водата. Ще ти се завие свят. Може да паднеш и да се удавиш“.

Напи се до насита със затворени очи, после се запрепъва обратно към заслона. Копнееше за сън, но знаеше, че първо трябва да се погрижи за ръката си, иначе нямаше да оцелее.

Извади малко сушена върбова кора от торбата с билки и я задъвка. Стипчивият горчив вкус едва не го задави. Намаза получената каша върху ръката си, а после отново превърза раната с брезово лико. Болката беше толкова силна, че почти изгуби съзнание. Успя само да изрита мокасините от краката си и да се мушне в спалния чувал. Вълчето се опита да се пъхне при него. Той го отблъсна.

С тракащи зъби видя как вълчето изтича до огъня и го заоглежда любопитно. Протегна голяма сива лапа и потупа пламъците, а после отскочи смаяно с болезнено скимтене.

— Това ще ти е за урок — измърмори момчето.

Вълчето отърси козина и изчезна в тъмното.

Торак се сви на кълбо, като внимаваше да не притисне туптящата си ръка. Помисли си с горчивина колко зле се беше представил досега.