Мишел Жори: Празникът на промяната

Сол Вали от Натилондия за първи път влизаше в двореца на кралица Алтаире.

За първи път в живота си. Смееше се като дете. Чуден човек съм аз! Но това не бе извинение. Велики Огун! Все беше много зает, дребен зает човек, отрупан с работа, трескав, тичащ нагоре-надолу, погълнат от стотици дела и хиляди проекти. По природа, темперамент и призвание — търсач на неща. Събирач в пустинята, чистач, възвръщач, просяк, бирник, вербовчик — бе упражнявал и продължаваше при случай да упражнява всички дейности, присъщи за един добър търсач. Солидно призвание. Твърде солидно, в името на Алта! Защото може би тъкмо то му бе попречило да се промени, както е наложително да направи всеки жител на Ондия след трийсетгодишна възраст, ако, разбира се, е нормален. Сол скоро щеше да стане на четирийсет.

Четирийсет години без два дни, ако трябва да сме съвсем точни, и все още в кожата на Сол Вали, търсач на неща! Аз съм опозорен, да, опозорен… Три пъти ходи на празника на промяната, без да е убеден, че е нужно, защото не бе доловил никакви признаци: Силбоа, Абодокару и Садиал, — а се бе върнал в Натилондия все същият, непроменен. На четирийсет години… На четирийсет години съм и трябва да се измъкна! Четирийсет години без два дни, но това не е голяма разлика. Наистина. Може би тези два дни ще бъдат най-важните в живота ми. Дойде и моят ред. Да, трябва незабавно да се променя, иначе животът ми ще бъде по-лош от смъртта. Затова поисках аудиенция при кралицата. Имам право. А моята кралица може всичко! Е, ще видим… Не вярваше особено, но толкова много се нуждаеше от надежда!

— Сол Вали, улица Болонди, квартал Синьо слънце, Натилондия Юг — каза на чаровната пазачка, която го посрещна безмълвна. Но той изпитваше такава нужда да говори за себе си. После избухна в смях без никаква видима причина или може би защото момичето бе красиво в жълтата си полупрозрачна тога; защото щеше да види кралицата и чувстваше, че отново оживява. Готов за промяната. Наистина нямаше никакви признаци, но бе готов за ново призвание: ще бъде решител в Театриондия. В Натилондия, град на реда и действието, имаше твърде много решители. А пък в Театриондия, град на игрите, мечтите и удоволствията, те липсваха. Така или иначе щеше да служи на кралица Йемена. Ще казва: да, не, така е, искам го, реших. И когато Огун дойде, ще направят както аз съм решил!

Ако волята на кралицата е такава. И ако е във възможностите й… Помисли си: разбира се, че е във възможностите й, глупак, нехранимайко! И се почувства щастлив. Разгледа с доброжелателно възхищение голямата зала на кралския дворец — дълго помещение със слънчеви огледала, фонтани, килими, фрески, статуи на голи мъже и жени, пръснати около фонтаните и из галериите, осветено от многобройните световоди между сводовете. Сред блъсканицата на тълпата се виждаха предани на кралицата и дворцови пазачки. Нима всички тези хора искаха да видят Алтаире? Бяха ли поискали аудиенция? Велики Ава, ако тя днес приеме и половината от тоя народ, аз нямам никакъв шанс! Как една толкова търсена владетелка щеше да успее да отдаде цялото дължимо внимание на случая Сол Вали — човека, който не се променяше? Трябваше да се осведомя по-добре или може би да опитам по друг начин.

Учудващо лесно го пуснаха да влезе и сега се бе изгубил в навалицата. Изгубен и щастлив. Разсмя се. Търси кралицата, Сол! Ти си добър търсач, би трябвало да я откриеш преди всеки друг… Е да, не се чувстваш така добре както в пустинята Тилези или на голямото бунище в Нобана. Кралице, вече за нищо не ставам. Трябва да се променя, и то бързо! Ако можех да срещна някой помагач или помагачка, щях да го помоля… да ми помогне! Тази толкова остроумна шега го разсмя отново.

— Аз съм дворцова помагачка — каза русо момиче, облечено в синя мантия като във вълшебните приказки. — Изглеждаш объркан. Мога ли да ти помогна?

Ето това е хубавото на помагачите: винаги знаят кога имате нужда от тях и литват на помощ в момента, в който желанието се е зародило в дълбините на сърцето ви.

— Казвам се Сол Вали — отговори той весело. — Помолих за аудиенция, а изгубих пазачката, която ме водеше.