Мишел Жори - Празникът на промяната

Сия Тарас, която правеше маски и водеше игра, щеше да навлезе в четвъртия сезон — сезона на осъществяването. А бе само на тридесет и девет години, възрастта на кралица Йемена, както се говореше. На двайсет и една години претърпя първата си промяна и разбра, че съдбата й ще бъде изключителна. Въпреки всичко се чувстваше съвсем обикновена жена, все още твърде млада и жадна за всички плътски удоволствия. Далеч не бе изчерпала радостите на сегашното си призвание. И празникът — той може би завинаги щеше да я откъсне от всички, които обичаше — започна изведнъж да я плаши, а не да я привлича или въодушевява.

— Разкажи ми за признаците си — нежно подхвана Абдан.

Сия скри лице в ръцете си. Притиснатите към устата й длани приглушаваха гласа й. Сладостните признаци, мъчителните признаци. Усещането, че се подмладяваш, че се откъсваш. Надеждата и вината. Сия се чувстваше все по-отчуждена от децата си, Лизор и Джанин, и почти чужда на самата себе си. В същото време изпитваше някакъв нов прилив на чувственост и смътно отвращение от живота си. Паметта й се замъгляваше, но въпреки това си спомняше за детството така, сякаш го бе загубила вчера… Рязко отдръпна ръце. Лицето й бе разстроено, а в зелените й очи проблясваха безумни пламъчета… Абдан й отговори, че тя обича децата си и страда, че трябва да ги напусне, което е съвсем естествено. Сетне се изправи и я хвана за ръка. „Ела!“ Сия последва мъдреца от пустинята. „Да излезем.“ Поток светлина я докосна и оцвети в бледозелено дългия й син абуд. В съседната зала се разиграваше твърде буйна драма. Гръмки гласове, думи, откъслечни думи, думи, смехове проникваха от време на време през дървената преграда. Във Вариана театърът бе навред. Тук театърът бе нещо много повече, отколкото е бил някога за която и да е друга цивилизация.

Излязоха на улицата-коридор. Световодите хвърляха ярка светлина върху обраслите с мъх и зеленика стени, а целият таван представляваше едно огледало. По каменните стълбища растеше трева. Свеж ветрец, пропит с аромата на изтравниче, свиреше нежно в амбразурите, диплеше водата в басейните и освежаваше кожата на минувачите с миниатюрни капчици. При това се намираха три етажа под повърхността.

Стигнаха до малък парк с велосипедна площадка за децата и дансинг за възрастните. По маслиновите дръвчета подскачаха малки птички. В миниатюрно езерце цапаха патици… Сия се приближи до огледалото, окачено за улеснение при размяната на дрехи над едно магазинче. Огледа се внимателно, прехапа пребледнелите си устни и леко потърка клепачи. В черните коси, които се спускаха като водопад от двете страни над високото чело, разкривайки само белотата на заоблените скули, се криеха няколко сиви нишки. На Абдан му се стори, че чертите й отчасти бяха придобили някаква непозната мекота. Може би успокоение или примирение? Усмивката напираше около устата и край очите й, но тя все още я сдържаше. А Абдан Юру я гледаше разнежено.

— Третата промяна е много по-дълбока от предните две — каза той. — Ще претърпиш окончателно изменение и дори децата ти едва ще те познаят, ако можеш да ги откриеш, когато напуснеш Силбоа.

— Но Още е много рано. Не съм готова за Мара!

— Човек никога не е напълно готов за живота… и за смъртта.

— Третата промяна като смъртта ли е?

— Не, тя е като живота.

Съвсем младо мургаво девойче с шоколадов тен се приближи до Сия, опря рамо о нейното, обгърна талията й с една ръка, сетне застана плътно срещу нея. Сия се усмихна, без да помръдне.

— Мисля, че горе-долу сме на един ръст — каза младото момиче. — Искаш ли да си разменим дрехите?

— Всички?

— О, да, всички!

Абдан Юру запали лулата си, докато двете жени се събличаха. Доста деца се събраха да ги наблюдават. Сия малко кокетничеше. Гордееше се много с телосложението си, благодарение на което можеше да разменя дрехите си с млади момичета. Не след дълго бе облечена в кафява туника и жълто пае. Между впрочем това облекло й отиваше много. Със замислен вид Абдан похвали гърдите и бедрата й.

— Абдан — отговори тя, — аз не съм стара. Бих искала все още да се любя, когато заживея в Мара!

Мъдрецът от Юдерна се засмя високо, малко присмехулно.

— И се страхуваш, че ще ти попречат ли?

— Не знам. Страхувам се, че след това няма да имам вече желание!

— Е, тогава мога да те успокоя — ще имаш страшно голямо желание!

— Значи Мара не е нещо като манастир?

— Маранците, които познавам, нямат вид на монаси, нито на монахини.