Ненчо Добрев - Мишел

Иво се събуди с усещането, че днес му предстои нещо хубаво. В глъбините на съзнанието му се оформяше една картина, все още неясна, но затова пък приятна и желателна. Представяше си довечера срещата си с Мишел. Как стои трепетно в очакване на ъгъла до бинго-залата с букет тъмночервени рози, как съзира любимата физиономия всред гъстата навалица, излизаща от подлеза, как и се усмихва, как и подава с тръпнещи ръце букета, и как мило я целува по бузката. Ако сърцето му беше бучка лед, в този момент щеше да се разтопи.

Познаваше я от два месеца и беше убеден, че животът му е започнал едва, откакто я срещна. Излизаха на кафе, на кино, на ресторант. Иво искаше да и каже колко много я харесва, и всеки път когато трябваше да направи това, нещо го стискаше за гърлото, някаква невидима сила го притискаше в гърдите и той не се решаваше да сподели чувствата си. Страхуваше се да не я загуби, ако направи следващата крачка към нея. Защото какво можеше да и даде той, обикновено момче, работник на щанда в голям магазин. Неговият свят е малък, незабележим, безинтересен. Дори жилище няма, а живее на квартира. А Мишел…Тя е от друго измерение. От друг свят. Мишел има всичко, което може да си мечтае едно момиче на нейната възраст. Родителите и са богати. Мишел им е единственото дете. Тя не мисли за утрешния ден, дали ще има храна, дали ще я изгонят от работата, дали хазайката няма да вдигне наема. Нейният свят е подреден и осигурен за сто години напред.

Хареса я още когато дойде на неговия щанд да търси плюшено мече за детето на приятелката си. Той и помогна в избора и тя му беше много благодарна. Още тогава видя, че не прилича на останалите момичета. Лицето и беше бледо и издължено, и излъчваше едновременно меланхолия и нежност. А сините и очи като малки сребърни пламъчета проникваха дълбоко в душата му, сякаш да разгадаят самата му същност. Мохерения пуловер и отиваше, особено със синьото копринено шалче, нежно обвиващо вратлето й. Тя плати и му остави голям бакшиш. И за първи път, откакто работеше в този магазин, той го прие. Прие го заради нея. Така се и запознаха. На другия ден си направиха среща на гребната база. Разходиха се до острова и обратно. Разговаряха за незначителни неща, но им беше приятно.

„Знаеш ли — опитваше се да си представи разговора довечера Иво — откакто те срещнах, светът ми изглежда по-красив и по-подреден. Като истинско слънце озаряваш мимолетните ни срещи и това ме прави щастлив. Все едно са ми поникнали криле и аз летя, летя…“

„Пази се от насрещния вятър — отговаряше му Мишел и едва доловимо се усмихваше. — Защото птиците не летят срещу вятъра.“

„Ако си до мен, не ще се боя от насрещния вятър, даже от буря няма да се уплаша. И в ураган ще се хвърля безстрашно.“

„Аз съм крехка и чуплива. Вятърът ще ме пречупи. Виждал ли си птица с пречупени криле?“

„Не. Но аз ще те закрилям, защото съм силен“ — жертвоготовността бе характерна черта за Иво.

„Ако твоята сила е равна на моя ентусиазъм, ще увлечем мнозина след себе си“

„Така, както Христос е увлякъл апостолите си“ — въодушеви се Иво.

„Може би. Защото те са вярвали в своята кауза. Да даряват щастие и светлина на хората. А нашата каква е?“ — по-скоро себе си попита Мишел.

„Да даваме надежда на падналите. Да ги обичаме и когато са слаби. Точно, както при Христос.“

„Това звучи хубаво, но е наивно. Аз не искам да скъсвам с моя свят. Моята надежда не е твоята надежда. Ние се движим в различни посоки.“

Все едно го заляха с кофа студена вода.

„Трудно ще е за богатите да достигнат до небето. Христос го е казал.“ — парира я Иво.

„Знаеш ли, моето небе е тук, на земята. Тук съм щастлива, а там горе никой не знае какво е“

„Искам да ти предложа сърцето си!“ — каза и плахо Иво

„Не си първия, който ми го е предлагал“ — откровено си призна Мишел.

„Да се надявам тогава, че ще съм последния“ — не се предаваше Иво.

„Имаш едно добро качество — настоятелен си.“

„А ти — праволинейна. — подчерта Иво — Но не знам дали това е добро или лошо качество“

„За цирковия артист, който върви по въже, това е добро качество. Не мислиш ли?“

„Ще се ожениш ли за мен?“ — въпросът прозвуча като изстрел и Мишел се стресна, като че ли събудена от сън.

„Не ти ли стига моето приятелство? Само така можем да бъдем заедно…“ — и за да смени темата, тя посочи луната. — „Виж луната е като гондола, плаваща из безкрайния океан на небето. И гондолиерът сега е самотен и тъжен.“