Мишел Жори: Памет за Еден

Симон Лаборд се отбиваше от време на време в „Солей-клуб бар“.

От време на време… Хиляди пъти във времето и извън времето. Този отрязък от време, който преживяваше толкова често, обикновено започваше в „Солей-клуб“. Или по-скоро не — никога не започваше и Симон не би могъл да пресметне продължителността му. Той струеше в недрата на стотиците животи, които Симон си спомняше да е живял, които живееше в момента или може би щеше да живее, ако времето…

„Солей-клуб бар“, улица „Сорано“, квартал „Назола“… Симон срещаше там стари приятели, сто пъти изгубвани и отново намирани, и споделяше с тях спомени — вечно повтаряни и вече изгубили силата си от постоянното предъвкване. Обстановката беше екзотична, задушевна и носталгична, с миди по пясъка, три кресливи и пикливи маймуни, завързани за пластмасова палма, загоряла полугола барманка в бамбукова колиба. Разговорите се водеха на трийсет и шест езика с подчертано предпочитание към пиджин-купър — жаргон, употребяван от европейците сноби.

Повечето от клиентите бяха чиновници или бивши чиновници от Арейбиън Купър. Соб-Соб, шефът — барман, беше известен с тюленските си мустаци, телосложението си на горила и физиономията на птицечовка. Адаптиран — доволен от мястото си, от себе си, никога безработен, обичан от жените, щастлив от живота. Постоянно плаваше сред масите — с бедрена препаска и сако от смокинг, в едната ръка с флакон аерозол, а в другата — с наметка. (Паметка памет ултрипамет спомням си не забравям никога минало, настояще, бъдеще, спомням си дори бъдещето…)

— Е, какво ново, приятелю? — питаше Симон адаптирания.

И Соб-Соб-Соби изброяваше сложен списък от имена, дати и места, после продължаваше обиколката си, мислейки за нещо друго или за нищо. Серж Барен изпратил картичка от Пенсакола на 15 май, 20 юни, 6 април, 13 август, 31 март. Или: Серж Барен бил на работа в Панса от 1 юни. Йел Мор обикаляла Сиам със сеячите на тютюн. Била в Монровия, в Магумба. В Сете Кама. В Кабинда, в Луанда. 17 юни, 3 май, 5 юли. Ахмед Франко напуснал националното сдружение. Преминал в частния сектор и бачкал на пътнически кораб за Африка Стар. Шърлийн Позон се адаптирала. Карло, Жозе, Анита, Естебан и т.н.

Един ден Симон научи, че приятелят му Фред Карло Бела, наречен Фредмастър, току-що пристигнал във Франция и искал да го види.

— Симон Лаборд, нали така ти викат, приятелю? — попита адаптираният.

И смях…

Симон знаеше, че Фреди иска да го види. Когато влизате в „Солей-клуб бар“ знаеше, че ще го научи — за кой ли път. Това се беше случвало толкова пъти вече. Знаеше, че Соб-Соб ще го попита за името му. Знаеше какво ще каже. Винаги ставаше така. Но трябваше думите да бъдат произнесени, спомените съживени, движенията извършени, за да се осъществи отново вечната съдба.

Симон знаеше какво ще му предложи Фредмастър. Знаеше, че ще откаже. Че Фреди ще настоява. Че самият той щеше да помоли приятеля си да му помогне да получи виза за престой в опзоната. Фреди щеше да приеме, без да изоставя идеята си… Да излезе от това, господи (Геова!), да излезе!

Времето се върти в кръг. И за другите ли е така? Само аз ли го забелязвам? Какво значение има, щом си спомням за Еден. Принуден съм да търпя „Солей-клуб бар“, за да стигна до фермата Доранж.

Фредмастър беше братовчед на Одисей Золан, едър независим евроафрикански търговец (на жаргон дум) във връзка с националното сдружение, „Арейбиън Купър“ и изпълняващ при случай поръчки на европейската вертикала , „Анен дьо Рец“. Бивш метр д’отел на пътнически кораб на сдружението, забогатял от контрабанда и разни спекулации, оттеглил се, но не и разкаял се — според неговите собствени думи, — той ръководеше тъмни сделки и фантастични проекти. Всъщност той беше съвсем близо до независимостта — привилегия, разпределяна от държавата като с капкомер — и се надяваше да получи статут на дум благодарение на помощта на своя издигнал се в политиката.братовчед. Познаваха се открай време или почти от толкова. Имаха много общи спомени за бурни престои в пристанища и еднодневни приключения. В стотиците животи на Симон той неотменно присъстваше. Беше самата нишка на времето…

Успяха да се срещнат вечерта. Като последния път. Като следващия път. Освен ако нишката се скъса! С мрежестия си панталон, надупченото кожено яке и плетената шапка Фреди приличаше на моден аниматор. Между другото беше упражнявал този занаят за СОПОТО или друго подобно заведение. Смееше се, оголил дванайсетте си имплантирани зъба, и силно се пляскаше по бедрата със загорелите си окосмени от мъжките хормони лапи. Страхотен тип.