Мишел Жори - Памет за Еден

Без никакви предисловия разказва на Симон, че имал намерение до построи нещо по частния бряг, за предпочитане на атлантическия. Средиземно море беше национализирано от Сербер до Марсилия, а от Марсилия до Италия — завладяно от висши и нисши чиновници, политици, интелектуалци и други нищожества. Проектът му беше нещо като южноамерикански ресторант, отчасти нощен бар, шикозна колиба и суперчифлик — разбираш ли какво искам да кажа? Симон разбираше. Симон си спомняше. Симон знаеше… Фреди вече имаше подръка една млада аржентинка, изгонена от страната си от революционерите. Тя щеше да се занимава с кухнята. Търсеше доверен човек, който да работи с нея — образовано и оправно момче, познаващо живота и способно от пръв поглед да различи истински лъв от висш служител. И по възможност да говори малко английски, руски, арабски, испански и пиджин-купър, най-популярния международен език.

— Ти нали плещиш всичко това?

— Що се отнася до купъра, няма проблеми — съгласи се Симон.

И най-вече Карло Бела търсеше честно момче, защото антуражът му гъмжеше от новоизпечени мръсници и дребни мошеници. Имаше нужда от точен, готин мъж, с независим характер и т.н. От слуховете-на-глупака (модерна форма на арабския телефон) беше разбрал, че Симон напуска пътническите линии, и бе дошъл в Медитра специално да го види.

— Давай, Сим, точно така. Правилно си надушил — пътническите кораби са умряла работа. От една страна, за разните неудачници и чиновничета има фирми като „Празници&Територии“. От друга — дирижабли и летящи острови за едрите риби и лъвовете. След пет години пътническите линии ще са само за старчоци! Добре си направил, че си се откачил!

Бяха седнали на терасата на бара, сред тръстики и юка, пред две чаши и бутилка без етикет — истински главоцеп за независими, която Соб-Соб-Соби беше изкарал от пиратската си ракла. Скапаният ден все не свършваше. Времето не преставаше да се върти. Слънцето се скриваше в зеленикав облак. Само Геова, богът на Земята, знаеше каква е тая нова мръсотия. Убийствена горещина. Говорителките от телевизионното видео се обличаха в таитиански полички, за да прочетат прогнозата за времето, и показваха гърдите си, за да утешат потящите се свине. Когато покажат и задниците си, краят на света няма да е далеч!

Фреди продължаваше с обясненията си, които Симон знаеше наизуст.

— Само отбрана клиентела, големите лъвове: типовете от вертикалите, свръхменажерите, независимите, високопоставените политици, немного артисти — точно колкото трябват… При случай един-двама шефове на банди, но не и дребни чиновници от мафията — разбираш ли какво, искам да кажа?

Да, от векове насам вече Симон бе разбрал. Можеше да разкаже на Фреди подробности, за които той дори и не предполагаше. Например името на заведението: щеше да се нарича Морски клуб „Мария-Лиза“. Мария-Лиза беше красивата малка аржентинка. Истинското й име бе Хуана Монцон — проститутка от Ла Плата, която не бе пожелала да бъде превъзпитавана от червените монахини. Добре познаваше и ежедневието в „Мария-Лиза“.

Беше преживял вече всичко това — колко ли пъти? Фреди настояваше:

— … някой, който да отбира от хората и да говори като равен с клиентелата. И да не води в заведението жалките си приятелчета: чиновничета и мафиози! Сигурен съм, че ти ще се оправяш добре.

Симон слушаше, сръбвайки си от шейсетградусовия концентрат. Симон слушаше с усмивка, ала не кухите, сто пъти слушани фрази на майстор Фред, а неописуемата музика на времето… Най-лошото е, че знам — накрая ще приема, ще започна това бачкане, ще живея този живот и един ден ще бъда притиснат!

Ултрапаметта…

Добре, че между „Солей-клуб“ и „Мария-Лиза“ съществуваше фермата Доранж. Може би някой ден Симон щеше да се осмели да счупи веригата от откъси, да разруши клопката на времето. Но тогава рискуваше да загуби, и то завинаги, фермата Доранж. Лек, по-лош от болестта. Кълнеше се, че ще опита по-късно. Не беше изчерпал всички радости на онова вълшебно лято. Искаше още веднъж да открие любовта на Жули и мириса на дива земя, свежата трева, влажната кора на огромните дървета, тайната песен на самотната птица… Още един път или два, или десет!

В такъв случай трябваше да играе играта. Да отхвърли предложението на Фреди (знаейки, че в крайна сметка ще се съгласи) и после да представи собствената си молба, тоест да поиска помощ от братовчеда на Одисей Золан за виза за опзоната. Да действа с такт…

Разбира се, че си действал с такт, след като всичко е минало добре. Ако поне веднъж опиташе да си противен? Невъзможно: съществуват фермата Доранж, свежата трева и любовта на Жули!