Мишел Жори - Памет за Еден

… Ала това не пречеше също на фермата Доранж да бъде един малък рай. От сутринта непрекъснато се редуваха кратки превалявания, а през изясняванията между облаците, разкъсани на прозрачни воали, се появяваше бялото, нежно слънце. Подгонен от лекия ветрец, въздухът галеше лицата със сладостна хладина. Светлината танцуваше по листата, спускаше се по мокрите керемиди, блещукаше на повърхността на ручея, губеше се в сянката на гората, струеше към долината, плъзгаше се по възвишенията и засияваше в дъга над хоризонта…

Мани беше облечена по модата от двайсети век (като всеки в екозоната): лека рокля и дъждобран без ръкави. Беше обута в жълти гумени ботуши — подметките й оставяха върху влажната земя отпечатъка на три букви АДР. „Анен дьо Рец“, разбира се. Това е то вертикалата: от трактора до чепиците, минавайки през свежата плът. Хубаво определение — каза си Симон.

А сега (сега?) трябваше да издържи на студения, мъртвешки, безцветен поглед на г-н Ду, пратеника на АДР, седнал срещу него в канцеларията му в Морски клуб „Мария-Лиза“, и да измисли много по-пълно определение за вертикалността…

… Но това не пречи на слънцето да грее.

Жули нареди на Мани да си свали качулката, защото вече не валеше. Преди да се подчини, момиченцето се отърси като гъска с пера, която излиза от водата, и разпусна косите си — сега те бяха дълги по модата на двайсети век и падаха грациозно от двете страни на загорялата й шия, украсена с наниз от дървени перли (всъщност от лешникови черупки).

— Днес времето е странно — каза тя. Трогателно усилие да завърже разговор с този почти непознат, дошъл да странства на края на света.

— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двайсети век. Вещ съм, а! Ще ме целунеш ли, мило?

Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе веднага дадено с дискретно потрепвало на миглите от първата и с приглушеното измърморване от втората.

— Дадено. Видя ли пилетата?

— Пилетата ли?

— Птиците де.

Баба Гарон се изсмя глухо. Жули, с качулката в ръка, бутна Мани към баща й. Малката се озова в ръцете на Симон, притисната до рамото му, забила нос в слепоочието му. С усилие извърна главата си.

— Имат пера, като птичките!

— Виждам.

— Посетихме една ферма за голи пилета. От-вра-ти-тел-но е!

Ултрапаметта не притежава абсолютната вярност на хипермнезията. Под влияние на желанията и натрапчивите мисли на субекта тя допуска известно отклонение. Изопачаването на спомените обикновено е ограничено. Но при индивиди, притежаващи голяма мисловна сила, тя може да стигне до опасна острота и да доведе до халюцинационна психоза и шизофрения.

Симон оставаше неудовлетворен от първата среща с дъщеря си. Знаеше, щеше да узнае, защото винаги го беше знаел, че може в известна степен да променя събитията, които преживяваше. Беше решил, реши да промени този малък и незначителен отрязък. Например неговата скъпа малка Мани да се покаже малко по-мила. Вместо да му говори за голите пилета, тя… За начало можеше леко да промени собствените си думи…

— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени. Ха, ха, така ми казваха, когато бях на твоите години. Знаеш ли, много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!

Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе дадено веднага с дискретно потрепване на миглите от първата и с приглушено измърморване от втората.

— Много ми се искаше! — извика малкото момиче. — Не знаех дали и на теб ти се иска!

Баба Гарон се изсмя глухо. Жули бутна Мани към баща й. Детето се озова в ръцете на Симон, притиснато в раменете му, забило нос в слепоочието му.

— Татче! Завинаги ли се върна?

Симон почувства леко стягане на сърцето. Очаквано. Значи дъщеря му го обича? Има нужда от него. Съдбата им предлагаше втори шанс. Втори или стотен? Или хиляден?

— Да, мило — каза той. — Върнах се завинаги. Стига да искаш, повече никога няма да се разделим.

— Кажи ми пак мъничко миличко пингвинче, миещо мишле, както когато бях на пет години!

Но това… Това ново ли е, или съм го преживявал вече сто пъти? А сега? Да издърпам нишката на времето, но да внимавам да не я скъсам. Какво ще се случи, Симон Лаборд, ако скъсаш нишката? Нишката, която е в твоята памет… Нишката, която може би е животът ти?

Незабавно връщане на откъса.

Какво се случи?

— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двадесети век. Вещ съм, а! Много обичам младоженките. Ела да ме целунеш, мило!