Ърскин Колдуел - В памет на Джудит Кортрайт

Мина доста време, додето в Ланкастър проумеят защо в оная понеделнишка утрин Мърл Рандолф се самоуби с бащината си пушка тъкмо когато биеше първият училищен звънец. Преди всичко, да се самоубие момче на осемнайсет години беше нечувана трагедия; освен това никой в Ланкастър не можа да види и най-дребната причина, поради която момък като Мърл Рандолф би посегнал на живота си.

Майка му, Сара Рандолф, дочу гърмежа няколко минути след като Мърл закуси и тръгна за училище, но не обърна внимание — в последно време съседите се бяха пристрастили към стрелбата и често изпразваха пушките, карабините и пистолетите си по консервени кутии и разни други такива мишени.

Но когато бащата на Мърл (Джордж Рандолф от години бе навикнал да затваря по пладне магазина и да се връща за обяд) се прибра, Сара си спомни пушечния изстрел и реши да сподели с Джордж, защото колкото повече си мислеше, толкоз по-необикновено й се струваше да се учи някой да стреля в такъв ранен час. Като свърши обеда, Джордж излезе от къщата, прекоси задния двор и се намери зад гаража. И едва сега се разбра, че Мърл Рандолф се е самоубил.

Мърл караше последна година в гимназията и освен дето му пишеха добри бележки по всички предмети, беше още звездата и най-точният стрелец в баскетболния отбор от две години насам. Срещите за първенството бяха приключили предната събота вечер, когато отборът на Ланкастърската гимназия спечели със 72:64 срещу един от първите гимназиални отбори на Ню Орлеан.

Естествено резултатът повиши настроението на цял Ланкастър; нюорлеанските вестници дори похвалиха ланкастърци, победили отбора на училище, десеторно по-голямо от ланкастърското. Ланкастър беше градче с около четири хиляди жители, занимаващи се предимно със земеделие и дърводобив; сгушено в онези залесени с борови гори краища, които обхващаха крайбрежната равнина, то се намираше на близо шейсет и пет мили североизточно от Ню Орлеан. Средното училище в града наброяваше приблизително триста момчета и момичета в първоначалните и основните паралелки и около сто и петдесет ученика в горния курс.

-----------------------------

Миналата година през септември, в началото на учебната година, в Ланкастърското училище дойдоха две нови учителки — едната беше Ив Грейсън, преподаваше на отделенията, а другата се наричаше Джудит Кортрайт — назначиха я в забавачницата.

Ив и Джудит бяха завършили Щатския учителски колеж, две години бяха живели заедно в една стая и още оттогава мечтаеха един ден да почнат работа като учителки в едно и също училище. Бяха много щастливи и доволни, когато скоро след завършването им съобщиха, че съветът на Ланкастърското училище разгледал молбите им и решил да ги приеме на работа, че дори само за през учебната година щели да им уредят общо жилище в някаква частна къща. Писмата, които получиха от Ланкастър, носеха подписа на Джордж Рандолф, председател на училищното настоятелство.

За разлика от Джудит, която беше затворена, неразговорлива, тъмнокоса, Ив Грейсън имаше светлоруси коси, жив, безгрижен и енергичен характер. Беше на двайсет и една, с една година по-млада от Джудит, и за четирите години в колежа успя да завърже приятелство с десетина млади мъже, както и с някои от неженените си преподаватели. Ето защо нямаше нищо чудно, дето Ив се разтревожи и се почувствува безкрайно нещастна, като научи с пристигането си в Ланкастър, че училищният съвет тук най-строго изисква от неженените учители да определят срещите си само в празничен ден и никога през седмицата.

Ив веднага се възпротиви на това и един вторник се появи публично с млад чиновник от банката; два дни по-късно получи от съвета изричната забележка, че ако в бъдеще не спазва изискванията на съвета, то училището би могло да мине и без нейните услуги. В последния абзац на забележката съветът изказваше мнението, че учителите едва ли биха дали достоен пример на учениците си, ако, додето не е привършила учебната седмица, се отдават във вечерните часове на разпуснат живот. Тъй се стигна до там, че Ив Грейсън си подаде оставката още в края на първата седмица от назначението си и незабавно отпътува с автобуса за Ню Орлеан.

Джудит се натъжи от случилото се, защото от две години Ив и тя доста се бяха сближили, но съзнаваше, че е съвсем безсмислено да спори с твърдоглав и своенравен човек като Ив Грейсън. Ив се помъчи да придума Джудит също да си подаде оставката и заедно да заминат за Ню Орлеан, но Джудит желаеше да продължи учителската си кариера и още от началото да преуспее — при това нямаше намерение скоро да се омъжва и се надяваше, че години наред ще има възможност да учителства.