Ърскин Колдуел: Лампата

Бандата ученици от града мина по шосето рано привечер. Беше късна есен, но още топло, и момчетата, гологлави и с кънтящи гласове, скитаха за по-сигурно из покрайнините на града, по-далеч от полицията да отпразнуват на воля футболната си победа. Като минаваха покрай къщата на мисиз Уилкинз, спряха се и захвърлиха по една шепа камъни към малката едноетажна и небоядисана постройка.

Дребничката стара мисиз Уилкинз приближи вратата и се завзира в здрача. Момчетата я погледаха, после едно от тях извика колкото му глас държи името на Чарли.

Мисиз Уилкинз се затича обратно в стаята, грабна лампата — винаги запалена, тя стоеше до прозореца — и се върна с нея в двора. Застанали на пътя, момчетата продължаваха да я гледат — тя взе да обикаля къщата и да търси Чарли. Държеше лампата високо над главата си, та добре да вижда къде стъпва и да не се препъва. Като надникна навсякъде, спря, ослуша се и после извика два-три пъти името на сина си.

— Чарли! Хей, Чарли! Къде си, Чарли, момчето ми?

В двора ненадейно полъхна ветрец, пламъкът на лампата трепна и шишето се опуши. Момчетата бяха изчезнали по пътя, не се виждаха, не се чуваха. Ръката на мисиз Уилкинз затрепери, тя вдигна очи към лампата, и то тъкмо навреме, да закрепи шишето със свободната си ръка — беше се разхлабило и за малко щеше да падне.

Тя претърси грижливо и задния двор, огледа се още веднъж из предния и продължи още половин час да обикаля наоколо, нагази дори в близката нива. Най-сетне, стигнала чак на пътя, тя реши да се прибере, залости вратата и остави лампата на масата до прозореца.

Изми опушеното шише, отпусна се на стола и загърна рамене с вълнения шал. После заприказва на глас и сегиз-тогиз млъкваше да се ослуша, надничаше с надежда през прозореца.

От девет години съседите й — кой както свърне — се мъчеха най-безболезнено да й обяснят, че Чарли Уилкинз няма никога да се върне. Но как тъй, Чарли беше неин син и тя бе убедена, че рано или късно ще се върне. И никой не успя да разколебае вярата й.

— С момчето ти се случи нещастие, мисиз Уилкинз — беше й казал един съсед само преди седмица — и вече няма да си дойде.

Мисиз Уилкинз бе поклатила недоверчиво глава, както правеше всеки път. Не вярваше нито дума от приказките, които съседите й разказваха. Откакто го роди, Чарли стана за нея всичко на света и нея ако питаха, винаги щеше да живее.

Чарли Уилкинз бе напуснал дома преди единайсет години, замина за Ейкрън и се хвана там на работа в каучуковата фабрика. Две години по-късно полицейският началник в града получи от Ейкрън известие; в него се казваше, че Уилкинз паднал в някаква шахта с разтвор от химикали, в която, додето намерят и извадят тялото му, просто се разкапал. И понеже не изпратиха на майка му никакви останки, тя изобщо не повярва, че е мъртъв.

— Като замина, Чарли беше на двайсет години — прекъсваше тя всеки, който почваше да й обяснява, че синът й вече не е между живите — и ако довечера се върне, ще бъде на трийсет и една. Ще го видите, пораснал, едър и силен, с гъсти черни коси и сини очи; баща му имаше сини очи. Като замина на работа в Ейкрън, беше ми още слабичък, но ще се върне едър и силен — баща му беше такъв на неговите години. А и да се е променил, дойде ли си да ме види, ще си го позная аз! Чак толкоз не се е изменил, че да се излъжа.

Тя седеше на стола до прозореца, скръстила ръце на скута си, чакаше и се ослушваше. От време на време притваряше очи, но тоз миг се стряскаше, че е заспала и нетърпеливо надничаше през прозореца в нощта.

— Момчето ми ще се върне, няма да ме забрави — казваше си тя. — Ако щат от цял свят да дойдат да разправят, че нямало да се върне у дома, пак няма нито една думичка да повярвам, защото Чарли ми каза, че щом му е удобно, веднага ще си дойде да ме види, а Чарли никога не ме е лъгал, дори и малък като беше, тичаше по двора да гони врабците с лъжичка сол и попитам ли го „Направил ли си това и това?“, винаги истината ще ми каже, право в очите ме гледа и истината говори. Чарли винаги е бил честно момче.

Часовникът над камината удари десет. Мисиз Уилкинз го погледна и отново извърна глава към прозореца. Бе още рано за сън, тя и без това бе свикнала да стои будна до единайсет, а понякога, както чакаше, дочакваше и полунощ.

По пътя бавно премина автомобил. Мисиз Уилкинз наостри слух, изправи се. Автомобилът наближи къщата, но не спря, продължи нататък.

— Чарли ще си дойде — каза си тя, — все някой път ще си дойде. Може с автомобил, може и пеша. Не мога да разбера защо все се мъчат да ми втълпят, че нямало да си дойде!