Ърскин Колдуел: Докато сме живи

Изпръхналата пролетна пръст тичаше покрай прозореца на вагона като широка, придошла река.

Залюлял се на тясната платформа, Тед Бъртън нетърпеливо чакаше забавянето на влака, преди да навлезе в гарата. В обгорялото лице се четеше напрегнато вълнение, смукваше от цигарата и притискаше зачервеното си чело о студеното стъкло на прозореца. Беше вперил очи в разгърналата се пред него топла низина и нервно присвиваше устни. Съзираше всяка локвичка блестяща дъждовна вода и току-що изораните нивя, — всяко разцъфнало плодно дръвче, всеки раззеленил се храсталак по синорите, но пак му беше трудно да повярва, че най-после войната е свършила и той наистина се е върнал у дома.

Носачът-негър изнесе багажа му до вратата на платформата.

— Колко остава до Риджуей? — за трети път тази сутрин попита Тед.

— Не е далеч — каза носачът и погледна през прозореца. — Виждате ли оная широка нива с пшеницата, ей-там, дето ще речеш е събрано всичкото жито на света? Като я минем, и сме в Риджуей. От Риджуей ли сте, ефрейтор?

— От там — отвърна Тед и погледна нивата. — Чудно, дали се е променил много градът, откакто заминах…

— Не, сър. Не се е променил. У нас нищо не се е променило. Все си е едно и също, откакто се помня, тъй ще си и остане. Пък и да ви кажа, промени ли се нещо, било на добро, било на зло, по-добре да се махна оттук. Вече няма да е нашият край.

— Прав сте — съгласи се Тед. — И аз се радвам, че нищо не Се е променило.

— Дълго ли ви нямаше, ефрейтор? Отдавна ли напуснахте Риджуей и нашия край?

— Четири години — отвърна Тед, поклащайки глава. — Не е малко, нали?

— И къде бяхте през всичкото време? Сигурно някъде на другия край на света.

— Да. Африка, Италия, Франция.

— Господи! Че като сте бил на толкоз много места по белия свят, сега сигурно няма да ви се живее в такава провинция като Риджуей.

— Не ми берете грижата — Тед живо тръсна глава. — Готов съм да почна всичко отново, а за тази цел по-хубаво от родния край няма.

Тед се обърна и отново погледна през прозореца. Този път различи познати неща, за които често си бе спомнял и се страхуваше, че повече няма да ги види. Ето го потока Чърчман! И фермата на Палмър! И тесния прашен път за къщата на Джим Футър!

Притаи дъх, а сърцето му болезнено затупа. Полетял край него, пейзажът се замъгли, стана неясен. Тед разтърка очи с опакото на ръката си.

— Джим — прошепна той, — Джим, колко е странно да се връщам без теб!

Влакът най-сетне забави ход. Тед се изпъна като струна, поглъщайки жадно с очи появилите се пръснати къщи на покрайнините. И после изведнъж се показа и градът.

Ето го високия силоз за пшеница, рампата за товарене на говеда, скрита зад високата ограда, спретнатите, добре поддържани полянки около грамадните бензинови резервоари — всичко си стоеше на старите места, точно там, дето през тия четири години стотици пъти си го бе представял.

Спирачките заскърцаха в колелата и носачът леко го побутна, да освободи вратата на платформата. На тясното пространство край него се струпаха и други войници, повечето от тях той познаваше само бегло. Влакът спря, вратата зина и острият топъл аромат на земята облъхна лицето му.

Тед скочи на перона, дори не погледна двете стъпала, и усети как токовете му хруснаха в ситния чакъл. От масата непознати лица изплуваха четири, които би разпознал навсякъде в света. Пред него се изправиха мама, татко, Сиз и Томи. Сестра му и братчето се хвърлиха и в желанието си да го прегърнат едновременно и двамата, едва не го събориха. От влака продължаваха да скачат войници и навсякъде около него ечаха викове и поздрави.

Майка му се затича, разплакана от радост и вълнение.

— Теди! Теди! — викаше го тя.

— Мамо… — промърмори той и чу собствения си глас да става дрезгав и приглушен. В очите му бликнаха сълзи, усети ги, но този път не се засрами. — О, мамо, колко се радвам, че се върнах у дома… — така се разхълца, че не довърши фразата си.

— Да, Теди — повтаряше тя, — да, Теди.

Като вдигна очи и примижа на яркото утринно слънце, той забеляза Хенри Бъртън, който смутено се усмихваше. Изглеждаше много остарял, косите му бяха посивели, но иначе сякаш не бе се променил.

— Татко — извика Тед и сложи ръка на рамото му, — здравей, татко… — Дощя му се да каже нещо, да разбере баща му колко е щастлив, че отново се срещат след толкова време. — Как си татко?

Група развълнувани жени наобиколиха Тед и го отрупаха с букети. Той непохватно пое цветята.