Ърскин Колдуел: Докато сме живи

— Не виждам как ще я караш тук без жени — колебливо подхвърли Ед с първата лъжица. — Млад човек си, на тия години доста ще поскучаеш. Слушай, Теди, ти няма ли да се замислиш за женене, още повече искаш тук да живееш? Но да ти е ясно — и жена да ми доведеш, аз от навиците си няма да се откажа: три пъти на ден ще си ям боба и това е!

— Ще се погрижа винаги да имаш достатъчно фасул, Ед — обеща Тед. — Не се безпокой!

— Значи ли това, че наистина си решил да се жениш? А пък ако си решил, отсега вече зная за коя ще е. На Гленън момичето, дето живее оттатък Чърчмановия поток. Помня как беше лапнал по нея преди четири години, когато замина, а и тя, мен ако питаш, още не те е забравила. Оттогава с никого не е излизала — какво повече искаш? Човек като се пази, значи си има нещо на ум. Виждал съм я сегиз-тогиз да язди татък из фермата, все самичка. Да знаеш само колко се е разхубавила, Теди. Станала е кажи-речи най-хубавото момиче в нашия край, и то не само на лице, Теди…

Ед продължаваше да бъбри; Тед стана и напусна кухнята.

-----------------------------------

На следната сутрин Тед Бъртън се събуди рано. Сгъна и грижливо опакова военната си униформа да не се праши и я прибра. После намери в килера старите си дрехи и ги навлече. Бяха отеснели, но докато си купи нови, щяха да му вършат работа.

В кухнята Ед му донесе огромна чиния претоплен фасул, седна от другата страна на масата и го загледа. Като хапна малко, Тед дръпна стола си назад. Ед се засегна.

— Сигурно щеше да ти хареса повече с доматен сок — подметна Ед и му подаде шишето със сок.

— Не — каза Тед, — нещо не ми се яде тази сутрин.

— Сигурно ти е дошло до гуша във войската — поклати глава Ед. — Ако не ти се яде, изходът е един.

— А именно?

— Вземи, че се ожени — тогаз жена ще ти готви. Или мислиш, че аз ще върша тая работа, когато не ми приляга? Друго си е жената.

Като закусиха, напоиха добитъка, побелиха царевица в хамбара, свалиха фураж от сеновала. После Тед намери в склада боя и се зае да замаже излющените тук-там стени на къщата. Към десет — той още работеше — на пътя спря кола. Тед слезе от стълбата и още нестъпил на земята, чу гласа на Нанси Гленън. Обърна се и я видя — тичаше към него.

— Тед! — извика тя, задъхана и развълнувана. — Тед! Ето ме и мен!

Ръцете му се разтрепериха, остави кутията с боя на земята.

— Нима си ме забравил, Тед? — попита тя. — Аз съм, Нанси, Тед. Ето ме!

Сега тя тръгна по-бавно. Спря пред него, а той, вместо да поеме ръцете й, както очакваше тя, отпусна своите. Объркана, Нанси погледна ръката му.

— Тед, какво има? Какво се е случило, Тед?

Виждайки разочарованието, което се изписа по лицето й, той извърна очи и прехапа неловко устни.

— Радвам се да те видя, Нанси — каза той, все тъй приковал поглед в земята.

— Нищо не разбирам, Тед — каза безпомощно тя.

Ужасно го заболя — Нанси усети неговата враждебност и той разбра това; сега за първи път вдигна очи към нея.

— Трябваше да се сетя, че нещо се е случило — рече тя, — трябваше да го разбера, когато преди шест месеца писмата ти престанаха да идват. Друга ли има, Тед? Това ли е? Кажи ми истината, Тед! Трябва всичко да знам!

— Не е тъй лесно да се обясни, Нанси — само това успя да каже той. — Не зная как да…

— Да не са те ранили, Тед, та всичко си забравил?

— Не — твърдо рече той. — Помня всяка минутка, Нанси. Нищо подобно, помня всичко… и не само нашите минути… помня и други. Нанси, нали си спомняш Джим Фостър? Та Джим Фостър…

— Разбира се, помня го — побърза да отвърне Нанси. Той разбра, че тя се опитва да му помогне, но сега не му беше до помощ, — само че аз за тебе говоря, Тед.

— Но в цялата работа е замесен Джим, Нанси, твърде много е замесен. Не разбираш ти…

— Погледни ме, Тед — примоли се тя. Той видя чистата усмивка на лицето й, почувствува топлите й нежни ръце на врата си. — Не помниш ли какво се случи тъкмо преди да заминеш, Тед? Прекарахме целия ден край Чърчмановия поток — ти и аз, сами бяхме. Носех кошница с продукти, а после…

------------------------------------

Седяха в сянката на едно дърво край брега на потока, той я прегръщаше и продължително се целуваха.

— За мен никога няма да има друга, Нанси, само ти! — нежно шепнеше той. — Каквото и да се случи, помни това! Обичам те, Нанси, и щом се върна от тая война, ще се оженим. Нали ще ме чакаш, Нанси? Кажи, нали ще ме чакащ? Моля те, обещай ми, Нанси!

— Разбира се, скъпи, ще те чакам — казваше тя и се притискаше до него. — Твоя съм завинаги, Тед. Вечно твоя.