Ърскин Колдуел: Докато сме живи

Семейството Норис, разправяше майка му, се преместили в Канзас Сити, а Кътлърови купили голяма ферма. Сали Доул се омъжила за Франк Джоунз, имали вече две деца. Томи играел в детския бейзболен отбор на училището, а Сиз спечелила първа награда на областния конкурс за домашна подредба. Фред Максуел, който учеше с Тед последните класове, сега бил подпредседател на банката.

— А фермата? — нетърпеливо попита Тед. Повече не можеше да чака. — С фермата нищо ли не стана, татко?

— Защо, Теди? — изненада се майка му — Какво ти става? Нали ти каза баща ти, нищо не се е променило — фермата си е на мястото. Защо си се разтревожил?

— Съжалявам, мамо — той се поуспокои. — Просто нямах търпение. Искам да ида там, още сега — той се изправи. — Не мога тук, много ми е тясно. И тия струпани къщи! И тоя народ по улиците, никого не познавам. И никой не знае какво се е случило. Погледни ги и ще разбереш — нищо не знаят.

— Какво и къде се е случило, Теди? — попита майка му. — За какво говориш?

— От където идвам.

Баща му го хвана за ръката.

— Разбира се, синко, ще отидеш на фермата. Като обядваме, всички ще отидем. Обзалагам се, колко ли си огладнял за майчините гозби!

— Вярно, мамо, — усмихна се той, — страшно съм огладнял.

-------------------------------

Автомобилът свърна в алеята, която водеше към високия кафяв хамбар и огромната бяла къща под дъбовете. Тед се наведе и се взря в обширните поля, които се простираха във всички посоки.

— И тъй, сине, пристигнахме — каза баща му. — Харесва ли ти старият дом, така ли си го представяше?

— По-хубав е, татко — рече Тед. — Много по-хубав, отколкото си го представях. Най-величествената гледка на света.

— Може и да си прав — съгласи се баща му, — и мен много не ми се щеше да напуснем фермата, но на майка ти много й се събра. Пък и не е вече толкова млада, знаеш. Трябваше да мисля за нея, затуй решихме да се преместим в града.

— Така е — съгласи се Тед. — Мама не бива повече да се блъска. Сега трябва да й улесняваме живота.

Колата спря под дъбовете и Тед скочи навън. Таузър лавна, Тед му отвори задната врата и той хукна напред. Ако не бяха ръмженето и джафкането на Таузър, тук щеше да цари райска тишина.

Забързан, откъм хамбара се зададе Ед Фулър, който живееше тук и откакто се помнеше Тед, помагаше на баща му във фермата. Като позна Тед по униформата, той почти затича.

— Боже, благослови! — викна Ед, грабна ръката на Тед и почна да я тръска. — Знаех си, че ще се върнеш, Теди. Помниш ли, казах ти го още като тръгна? Разправях ви аз, нищо на света няма да му попречи да се върне у дома.

— Ти излезе прав, Ед — намеси се бащата.

— Чудесно е да се върне човек и отново да те види, Ед — рече Тед. — Само дето много продължи.

— Тук имаш грешка, Теди — остро забеляза Ед. Беше все същият Ед Фулър, приказлив и готов да спори. — Ако войната бе свършила по-бързо, от нея нямаше да има никаква полза. Почнеш ли война, най-важното е да знаеш колко дълго да я водиш, а не колко скоро да я прекратиш. Вземи например нашите генерали — знаеха си работата хората, не сбъркаха да турят край на войната, като видяха, че печелят, та по-скоро да се върнат по домовете. Като се бориш с някого, бори се, додето му пречупиш съпротивата. Викне ли „стига“, не го пускай да се изправя на крака, защото рано или късно пак ще ти налети. Нали и аз това ти казвам — няма значение с един ли се биеш, или с милиони — най-важното е да се биеш толкоз, колкото е необходимо. Те, нашите генерали, си знаеха работата. Питай в родните им градове и ще разбереш, че са научили тая мъдрост още като дечурлига, когато в междучасията са играли на войници в задния двор. Помня, бяхме се сдърпали веднъж с едного…

Късно същия следобед — бе дошло вече време да се връщат в града — Тед помоли баща си да му позволи да нощува във фермата. Баща му неохотно се съгласи и му напомни, че тъй ще изпусне гозбите на майка си.

— Какво ще ядеш тук? Само фасула на Ед — каза баща му, поклащайки глава. — Човек трябва да е много смел, за да се реши от тоя фасул гозба да прави. Знам си аз, веднъж нали се помъчих!

— Вижте какво ще ви кажа — запротестира Ед. — Бобът е най-прекрасната храна, с която човек може да си напълни стомаха. Да не мислите, че бих похващал работа във фермата, ако нямаше фасулец? Да не дава господ един ден да остана без боб — тогаз търсете си друг да ви работи!

Беше заник слънце, когато Хенри Бъртън потегли за Риджуей. След малко Ед отиде в кухнята и запали печката. И когато Тед миг подир това го последва, на печката вече бе сложена огромна тенджера с фасул. Седнаха край масата и додето дочакат фасула, заприказваха надълго и широко за фермата.