Ърскин Колдуел - Късна пролет

Мери Джейн разбра, че с Дейв нещо не е в ред, но, господ да спаси душата й, не успя да открие какво му е. Повече от месец Дейв се държеше странно. Върнеше ли се в къщи, ставаше неспокоен, раздразнителен, хапваше набързо и както и да го придумваше, все ще остави нещо в чинията. Оправдаваше се, че не бил гладен, но за Мери Джейн беше ясно, че причината е друга. Имаше нещо.

За всичко Дейв обвиняваше времето. Април свършва, утре ще почне май — казваше той, — а зимата още не си е отишла. Топенето трябваше да захване още преди един месец, но вместо това половин метър сняг покриваше земята, а термометърът упорито си стоеше под нулата. На всичко отгоре изглежда пак щеше да вали.

Мери Джейн му припомни как преди три години пролетното разтопяване почна едва в началото на май. Според нея нямало да минат два-три дни, и ледът в езерото щял да се разтопи.

Мери Джейн не виждаше отде накъде времето може да има нещо общо с настроението на човека.

Вместо да се оправя, Дейв ставаше все по-лош. Ще се върне вечер, след като целия ден се е блъскал в дъскорезницата, и хапнал надве-натри, скачаше и отново се втурваше навън. Всеки вторник в салона на Грейндж устройваха танцови забави, в петък прожектираха филм. В останалото време от седмицата човек нямаше де да иде вечер. В петък Мери Джейн ходеше на кино, а имаше ли танци, ходеше и на танци. В останалите вечери си седеше в къщи и плетеше дантела. А Дейв от известно време излизаше всяка вечер.

— Защо не останеш една вечер, да седнеш пред огъня, вестника да прегледаш? — попита го тя и на челото й се появи тревожна бръчка, която той на времето тъй много харесваше.

— Ходи ми се някъде — отговори той. Казваше това всеки път.

Тя сложи вечерята, Дейв се отпусна на стола си.

— Дейв, държиш се като момче на дванайсет години — укорително почна тя. — Едно време като исках да ходя на танци или на кино в Грейндж, ти искаше да си стоим в къщи. Сега излизаш всяка вечер и ме оставяш сам-самичка. Какво те е прихванало?

— Зимите — рече той, — зимите стават все по-лоши. Да бяхме сега в Калифорния или на юг във Флорида например… Там хората не си губят времето половин година с ледове и снегове.

Мери Джейн се отказа да разговаря с Дейв. Попиташе ли го от какво е тъй неспокоен вечер, той все зимите ругаеше и заявяваше, че иска да отиде там, дето нямало зима. Каква полза от приказки! Дейв не й обръщаше никакво внимание. Все за друго си мислеше.

След два дни падна нов сняг, цяла педя. Почна да вали към осем сутринта, Дейв току-що бе отишъл в дъскорезницата. Към шест вечерта престана и върху половинметровия вече сняг се стелеше една педя нов.

Мери Джейн очакваше с нетърпение вечерта. Не защото искаше по-скоро да се стъмни, а защото от нея се Поеше повече от всичко друго на света. Знаеше — Дейв ще се прибере, ще ругае зимата и снега. После, ял не ял, ще скочи и ще поиска да излезе. Чуваше точно всяка дума от устата му.

Стана тъй, както предполагаше — Дейв остави вилицата по средата на вечерята и се изправи. Отиде в съседната стая да си вземе шапката и мушамата, после излезе в преддверието да си обуе високите обувки. Тя не се стърпя, изтича при него.

— Къде отиваш, Дейв?

— Излизам да се поразходя — раздразнено отвърна той. — Излизам. Ще се върна след малко.

Дейв се измъкна и затвори вратата. Тя долови скърцането на снега под краката му — отиваше към пътя. Като стигна там, скърцането престана. Мери Джейн разбра — нагазил е в дълбокия сняг и сега псува ли псува зимата.

Като изми чиниите и подреди кухнята, Мери Джейн се прибра в стаята и седна пред камината. Много работи й минаваха през ума от две-три седмици насам и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше. Имаше нещо смущаващо.

В последно време все по-често се сещаше и за учителката, която живееше под наем у Максуелови. Беше у тях още от началото на зимата, но Мери Джейн я видя едва през януари — много млада за учителка и много хубава да живее на село. Казваше се Флора Дън. Спомни си, че Дейв пръв й спомена за нея. Според него била някъде между седемнайсет и деветнайсет. Повече Дейв нищо не рече, но оттогава Мери Джейн се замисли. Предишната учителка изгониха, защото много си рисувала лицето. Флора Дън не беше такава. Толкоз млада тя и без грим си беше хубава.

Неочаквано Мери Джейн подскочи, навлече дебели дрехи, отиде в яхъра и запрегна коня в шейната. След това внимателно откачи звънците. И без туй мислите й пречеха, та не й беше много до звънчетата на коня. При това тази вечер дрънкането на звънчетата щеше да й пречи. Свали ги и ги остави на седалката.