Ърскин Колдуел - Краят на Кристи Тъкър

Яхнал мулето си, като свирукаше през целия път, късно след обед Кристи Тъкър пристигна в градчето на плантацията. Цял ден бе сякъл пръчки за оградата около къщата си и свършената работа го изпълваше с радост. Не му падаше често случай да ходи в градчето, затуй паднеше ли му, бързаше да се отбие.

Завърза мулето на гредите зад редицата от магазини и тозчас забеляза, че другите негри не са кой знае колко разположени да разговарят с него. Като пристигна с жена си преди три месеца, Кристи се беше сприятелил с всички цветнокожи в плантацията и сега не можа да си обясни защо се правят, че не го виждат.

Пое бавно по уличката към канцелариите на плантацията и се питаше защо никой не го поздравява.

Малко по-нататък срещна Фроги Милър. Преди да се е отскубнал, той хвана Фроги за ръката.

— Какво ви е прихванало днес? — попита той. Фроги Милър живееше само на една миля от него, точно в права линия от другата страна на памука, с Фроги се познаваха по-добре от всички в плантацията. — Кажи какво е станало, Фроги?

Грамаден негър, шест стъпки висок, с ниско подстригана коса, Фроги отстъпи.

Кристи грабна ръката му и силно я тръсна.

— Слушай, ей! — разтревожено рече Кристи. — Защо всички се държите като шантави?

— Нали мистър Лий Кросмън прати да те викат — каза Фроги.

— Да, повика ме. Сигурно иска да си поговорим нещо за работата. Но какво общо има това…

Още недовършил, Фроги се дръпна и забърза по пътя.

Кристи незабавно хукна към канцеларията да разбере какво толкова е станало.

Връхлетя в предната стая и завари там счетоводителя Хендрикс и по-малкия брат на Лий Кросмън, Морган, вдигнали крака на прозореца. Щом зърна Кристи, Хендрикс стана и хлътна в съседната стаичка. В това време Морган Кросмън втренчи празен поглед в Кристи.

— Хей, ти, ела тук! — подвикна след малко Хендрикс от вратата.

Кристи се извърна и забеляза Лий Кросмън, собственик и управител на плантацията, да стои на прага.

— Слушам, сър — рече Кристи.

Лий Кросмън бе облякъл кафеникава риза, тежък сив брич за езда и черни ботуши с връзки до коленете. Дръпна се да мине Кристи и затвори вратата отвън. Кристи се изправи насред стаята и зачака Лий Кросмън.

Кристи дойде в плантацията на Кросмън на Нова година, преди около три месеца. За пръв път идваше в Джорджия и кой знае защо, хареса я повече от Алабама, дето бе живял досега. Решиха с жена си да се преместят, защото чуха, че земята тук била по-добра за изполичарите, които отглеждат памук. Кристи бе казал, че не му стига само да живее как да е; искаше да се издигне.

Лий Кросмън се бавеше и Кристи се накани да седне на един от столовете. Още недопрял стола, вратата внезапно се отвори. Той скочи.

— Здравейте, мистър Лий — усмихнато поздрави той. — Вече успях да поразгледам земята както трябва и мисля да ми дадете още едно муле и плуг. Мен ако питате, от тая земя може да се изкара двойно повече памук, стига само да имаш плуг с повече палешници. По-хубава земя не съм виждал. Няма камъче, бучка няма, един шубрак няма, чиста като длан. Как и една падинка не видях! Ако ми дадете още едно муле и плуг, ще ви изкарам памук колкото за двама изполичари.

Лий Кросмън го изчака да свърши, после тръшна вратата и закрачи из стаята.

— Пратих да те викат, черна муцуно, аз те повиках, а не ти, нали?

— Точно така, мистър Лий. Вие ме повикахте.

— Тогаз си дръж черната уста затворена, не съм ти заповядал да я отваряш!

— Добре, сър, мистър Лий — каза Кристи и взе да отстъпва, додето усети стената зад гърба си. Лий Кросмън седна и впи в него очи. — Слушам, мистър Лий — повтори Кристи.

— Ти си май от ония, надутите чернокожи, а? — продума Лий. — Впрочем откъде се домъкна? Не си от Джорджия, а?

— Не съм, сър. — Кристи поклати глава. — В Алабама съм раждан, там израснах.

— Така ли ви учеха в Алабама?

— Да, сър.

— Кой те прати в Джорджия да ми се надуваш?

— Не знам, сър, мистър Лий.

Кристи обърса лице с длан и още не разбираше защо му е сърдит Лий Кросмън. Сега му стана ясно защо останалите негри гледаха да не се приближават до него. Знаели са, че е викан, а това означава, че е сторил нещо, което не се харесва на Лий Кросмън. Просто не са искали да ги видят, че разговарят с човек, когото собственикът на плантацията не обича.

— Имаш ли радио? — попита Лий.

— Имам, сър.

— Откъде си го взел?

— Купих си го.

— А пари? С какво го плати?

— Имах спестени, а и жена ми продаде едно-две пилета.