Ърскин Колдуел: Докато сме живи

— Посрещаме всички герои с цветя — поясни една от тях. — Добре дошъл у дома, ефрейтор Бъртън!

— Не ми трябват такива неща… — опита се да протестира той.

Но не успя да им каже нищо повече, нито да им върне цветята, защото жените изчезнаха начаса. Той тръсна букетите в ръцете на майка си.

— Мамо, тук има грешка — пресипнало каза той. — Отде накъде ще ме вземат за герой. Та те не знаят какво правят, мамо. Истинските герои останаха там. Те не се върнаха. Герои са те — момчетата, които останаха там. Джим Фостър…

— Хайде, Теди, не се вълнувай — утешително рече майка му и го потупа по ръката. — Никой не ти мисли злото. Хората се мъчат да изкажат някак благодарност на тия, които се връщат. Всеки знае, че някои няма да се върнат…

— Но те нищо не разбират, мамо! Хората, които заслужават всичко това, са мъртви. Не разбираш ли, мамо? Истинските мъже са мъртви. Обясни им, мамо! Не им позволявай подобни глупости!

Тя го хвана за ръката и бавно го поведе към автомобила в края на перона. По лицето му се стичаха сълзи, цял се тресеше от ридания. Качи се в колата, без нищо да вижда, и в този миг Таузър, огромното ескимоско куче, скочи върху него. Таузър близна мокрите му от сълзи страни, Тед го прегърна и притисна.

— Ти разбираш, Таузър, нали? — прошепна той и зарови лице в гъстата козина на кучето.

Песът заджафка, познатият глас още повече го разпали и той залая.

— Ах ти, стари мошенико! — каза Тед и сключи ръце около кучето. — Рунтавелчо такъв, как ме помниш след толкоз години? — Сиз и Томи се настаниха от двете му страни. — Страшно си ми липсвал — продължи той към Таузър. — Ех, да беше дошъл с мене! Знаеш ли колко бях самотен там? А ти какво правиш, момчето ми? Гониш ли още зайците на полето?

— Тук са и момичетата, Теди — обади се майка му. — Нали помниш Флорънс Уорън? Стори ми се, преди да дойде влакът, зърнах и Нанси Гленън. Не искаш ли да им се обадиш, Теди?

Поклащайки категорично глава, той скри лицето си още по-дълбоко в гъстата козина на Таузър. После усети, че майка му го дърпа за ръката. Изправи се и отвори очи.

— Теди, ето мистър и мисиз Фостър, родителите на Джим. Искат да те поздравят.

Погледна ги смаян — мило му се усмихнаха и додето разбере какво става, ръцете им стискаха неговата.

— Много се радваме, че се върна, Теди — каза мисиз Фостър. Той видя сълзите, които бликнаха в очите й, и се помъчи да извърне глава. — Зная колко се гордеят твоите родители с тебе, колко се радват, че си отново при тях.

Майка му нервно тръшна вратата на автомобила, баща му натисна педала. Минаха край градинката пред съда и продължиха по засенчена с дървета улица. Автомобилът внезапно спря пред малка бяла къща. Сиз и Томи отвориха вратите и наскачаха.

— Защо спираш тук, татко? — недоумяващ попита той.

— Защо не, Теди, нали сега живеем тук — каза майка му. — Тук сме у дома.

— У дома? — повтори той.

— Да, Теди. Сега живеем в града. Преди две години…

— Не знаех… — колебливо почна той.

— Да, Теди. Живеем тук от близо две години. За всичко ти писах. Не помниш ли, Теди?

— Не — опомни се той. — Такова писмо не съм получавал. Сигурно се е загубило някъде. А аз през цялото време си мислех… мислех си за фермата…

— Фермата е пак там, където си беше, синко — успокоително се намеси баща му. — Всичко си е тъй, както го остави. Нищо не се е променило, все си е същото. Всеки ден прескачам да понагледам. Всичко е в ред, сине.

Тед слезе от колата, следван по петите от Таузър, и се отправи подир майка си, баща си, Сиз и Томи към непознатата къща. Как да им каже, че е разочарован? Не биха го разбрали.

— Ще свикнеш тук — рече баща му, въвеждайки го в малката всекидневна. — За майка ти в града е много по-удобно, а и децата са по-близо до училището. Откъдето и да погледнеш, за всички е по-добре.

— Зная, татко, но…

— Но какво?

— Това не е… не е…

— Кажи какво те мъчи? — попита баща му.

— Татко, за мен тук не е дом. Не бих могъл да свикна.

Баща му го отведе до голямото кресло пред прозореца, накара го да седне и приветливо засмян го потупа по рамото.

— Уморен си от вълнение, синко — рече той. — Седни, отдъхни си. Всичко ще се оправи. Не си заслужава за такива неща да се тревожиш.

Додето му разказваха какво се бе случило в негово отсъствие, Тед рееше поглед през прозореца. Вместо безкрайните тъмни угари, проточили се чак до хоризонта, от тук се виждаха само купчина къщички, струпани една до друга между тесните улици, и непознати хора. Почувствува се изоставен и окаян. Липсваше му високият хамбар, пробил сякаш небето, дъхът на влажна пръст, който се долавяше, когато ветровете шушнат в листата на дъбовете, безконечните редици на палавите царевици, липсваха му всички неща, за които бе мечтал далече от дома.