Мишел Жори - Да живееш времето

Векът свършваше. Ерата наближаваше двехилядната година. 1988…

Беше твърде банална случайност, малко или много свързана с професионалните ми задължения. Работех в издателство „Еркол“. Издателството на господин Лаверсан, небезизвестния милиардер. Издателство „Еркол“ публикуваше няколко списания, посветени, както бе отбелязано, „на различни аспекти от съвременния свят“. Между тях бяха „Тур“ и „Горещи слънца“.

По това време бях главен редактор на едно от тези списания и бях написал доста критична статия за медиа-веригата „Меркурама“ или по-точно за някои заведения, които тази верига контролираше. Тогава получих покана от някой си господин Ком с молба да посетя един от техните центрове, където бяха въвели „единствена по рода си“ атракция. Атракция, която се основаваше, обясняваха ми по-нататък, върху звуковите и визуални стимулатори на паметта. Това даваше възможност на всеки желаещ да открие, да преживее отново миналото си, да се потопи в меандрите на паметта си, в лабиринта на времето. Или нещо подобно…

По онова време ужасно се претоварвах — навик, придобит отскоро и който никога вече нямаше да ме напусне. Пък и сърцето започваше да се обажда. Поканата ме завари в ден, когато депресията ме дебнеше. Реших, че ще е забавно да отида и видя с очите си всичко това.

При входа на прословутия център се издигаше някакво захилено земноводно, гигантска зелена жаба — всъщност аеродинамично бюро с капак на ситроен от шейсетте години. Напълно в стила на „Меркурама“. Нисък, тлъст мъж се изправи, за да ме посрещне, зад жабата, която го скриваше почти напълно — господин Ком.

Стиснах вяло чепката лилави наденички, които ми подаде вместо ръка.

— Във вашето списание, господин Хювън, най-много ми харесват рисунките! — каза той.

— Кое списание? — попитах аз. — Издателство „Еркол“ публикува единайсет, скъпи господин Ком.

Уникалната атракция се наричаше „Меморама“. Тя бе дело на мис Шърлийн Либи, която бе приложила теорията на холандския професор Ван Сийрезен, който пък ползваше японските изследвания върху хиперпаметта, и т.н. След половин час празни приказки се озовах в светъл, безкраен коридор. Магията на цветовете е добре известна. „Меркурама“ не беше единствената, която я използваше. Коридорът стана тъмен. После отново се освети.

И пак тъмен — като миналото. И светъл — като далечните спомени. И зелен — като времето.

Като времето… Имах чувството, че да се вижда времето в зелено е нормално и че винаги съм го виждал така. (Но може би съм бил подложен на действието на подсъзнателно убеждение…) Всъщност нямаше смисъл да ме убеждават, защото аз наистина виждам времето в зелено и винаги съм го виждал така.

Не, не цялото време, само миналото. Бъдещето е без цвят. Това означава ли, че то не съществува? Спрях да се питам дали всички мисли, които ми хрумваха, бяха мои. Да, наистина за мен миналото бе зелено, повече или по-малко тъмно, според неговата отдалеченост.

Зелено… И продължавах да вървя по коридора. Далеч пред мен се завъртя златна спирала. Познавах триковете на „Меркурама“. Илюзия… Всичко това ми изглеждаше едновременно сложно измислено и много първично. (През 88 вече бяха осъществени по-интересни и по-убедителни лабораторни опити.) Този ден умората ме правеше изключително възприемчив и аз се оставях да бъда воден, направляван, приемах играта. Нямах желание да се съпротивлявам на каквото и да било (и от онзи ден нямам вече никакво желание да се съпротивлявам). Скучаех и в работата, и в живота. Бях дошъл в „Меркурама“ да скучая, убивайки скуката. Приемах да скучая — така се развличах. Оказа се, че такова странно и неописуемо разположение на духа благоприятства определено осъзнаване. Вероятно затова тогава открих времето…

Вървях. Знаех много добре, че коридорът не може да е по-дълъг от трийсет, четирийсет или петдесет метра. Всъщност, може би без да си давам сметка, се въртях в кръг. Класически трик. Ставаше ми все по-скучно. Както гласи един много стар израз, „времето ми тежеше“… Забавих, сетне ускорих крачка. Прозях се и си погледнах часовника; бе спрял. Или ми се стори, че е спрял. И стигнах до една зелена зона. Трябва да съм видял множество цветни ленти да се разгръщат пред мен и без наистина да си давам сметка, инстинктивно съм се насочил към зеленото.

Защото зеленото е цветът на миналото. Бях се включил в играта: търсех миналото си. Потопих се в зеленото.