Мишел Жори - Да живееш времето

Стаята на Жак имаше по един прозорец на всяка страна. Беше чудесна… достойна за Младия поет. Събирахме се там да пишем и декламираме стихотворенията си. Да мечтаем за бъдещето… Веднъж по време на ваканцията, през месец юли, късно следобед отидох у тях, но той не си беше у дома. В кафенето нямаше нито един клиент. Майката на Жак беше сама. Предложи ми бира и седна с мен в салона да изпие една мента.

Седнахме до прозореца и тя ми заговори. Чакахме Жак и тя ми говореше и аз слушах гласа й. И слушах гласа й. Нейния глас… Мари Пасаж беше слаба, дребна жена, силно мургава. Кожата й бе почти прозрачна. Бледите й ноздри непрекъснато потрепваха. Тъмните й очи излъчваха силен блясък. А когато говореше за сина си, блясъкът ставаше още по-силен. Говореше ми за Жак, а аз се оглеждах и декорът придобиваше поразителна реалност. Бях се гмурнал, напълно се бях потопил, за сетен път, в миналото си. Виждах металните крака на масите, докосвах мрамора, който ги покриваше. И бях излял малко бира, която рисуваше върху мрамора странен океан между две Америки. Мари Пасаж беше със синя рокля без ръкави. И аз я слушах да ми говори за сина си. И слънцето печеше. И беше горещо въпреки щорите. И аз слушах Мари и някакво сериозно и силно чувство ме завладяваше. Бях поразен от възхищението, което тя изпитваше към него и което аз споделях.

Чувството завладяваше и Мари Пасаж, защото виждах как устните й треперят. Слънцето вече се спускаше над хоризонта и светлината му се пречупваше през стъклата. И в един миг и двамата бяхме обвити във воал с цветовете на дъгата. Лека-полека зеленото прогони другите цветове, които отстъпиха към синьото и се приближиха до жълтото… И точно в този момент аз се съгласих да отстъпя първото място на Жак Пасаж. Мигът, в който съдбата окончателно се промени: никога нямаше да бъда Младият поет.

И разбрах, че моята машина на времето, зелената топка, предпочиташе да ме пренася в такива моменти от миналото ми. Пренасяше ме в деликатните минути, когато се решаваше бъдещето ми… Така многократно преживявах някои възлови моменти от юношеството си: едва избегнатата катастрофа с мотоциклета… върховното изпитание на един по чудо взет изпит… пропуснатата среща с хубавото русо момиче… Тези моменти от съдбата ми притежаваха някакъв чар, който ме привличаше.

Много скоро способността ми да пътувам в миналото намаля и съвсем изчезна — поне така си мислех. Трудно извиквах спомена за зелената топка. Усещанията вече не се раждаха спонтанно в ръката ми; образът се замъгляваше, ставаше неясен и неточен. Престанах да пътешествам във времето. Отново ме завъртя работата. Сърцето ми отново започна да прескача… малко по-силно от първия път. Лекувах се. Пооправих се. Работих здраво. Сърцето ми пак се обади. Почивах си. По-добре… по-зле? Малко по-добре? Времето минаваше. Продължавах да работя за издателство „Еркол“. Господин Лаверсан беше разширил империята си. Сега той управляваше вертикалата „Лаверсан“, в която нашето издателство представляваше нищожно звено. Обичахме го все по-малко и го уважавахме все повече. Имам предвид ние, признатите му сътрудници — защото междувременно се бях издигнал с няколко етажа в кулата „Лаверсан“. Може би до двехилядната година щях да се приближа до терасата, светая светих… но въобще не вярвах в двехилядната година. Бях сигурен, че няма да видя третото хилядолетие.

Месеци, години — времето течеше. Миналото се отдалечаваше. В своята обвивка на времетраене зелената топка се смаляваше, ставаше твърда.

През октомври 1996 бях поканен една вечер в имението на господин Лаверсан. „Южно Колорадо“, наречено още „Микроклимат“ заради луксозните съоръжения за метеорологичен контрол, които господин Лаверсан бе построил наоколо. Метеорологичният контрол беше един от големите успехи на вертикалата „Лаверсан“… Присъстваха и някои от най-близките му сътрудници: Бертран дьо Тизак и Одри Робин от издателството, Норман Барт от метеорологията, Карол Ламен, Хари Раш, Филип дьо Фо. А също и някои ръководители на чужди вертикали, като Патрик Ливънуърт и Каго Вайкане…

Към края на вечерята започнаха разговори за времето. Вертикалата „Лаверсан“ контролираше заедно с издателството „Еркол“ и други хоризонтални групи, около петдесетина вестници, списания и телевизионни предавания. Одри Робин, съвсем млада жена, отговаряше за сектор „Научна фантастика“. И някой… не, не някой, а самият господин Лаверсан я попита защо съвременната научна фантастика вече изобщо не се занимава с пътешествия във времето. Много гости се учудиха от този факт. Одри Робин го потвърди, но се поколеба да даде обяснение. Дълго обсъждаха този въпрос. И наистина: историите за пътешествия във времето, повечето разкази за времето като че ли бяха изчезнали от научната фантастика. Направиха си труда да открият откога датира това явление. Специалистите решиха, че някъде между 1983—1985г.