Мишел Жори - Памет за Еден

— Благодаря ти, че си помислил за мен, скъпи Фреди. Обаче смятам, че тая работа няма да стане. Честно. Не съм аз за такова бачкане. Честно, приятелю. Не мисли, че съм способен да любезнича и дърдоря дори на пиджин-купър! Няма да ми е приятно да светя на цяла банда едри. За чиновниците дори не говоря!

Фред щеше да облегне лакти на масата, да отпусне глава и да заприлича на отчаяно, посрамено, отритнато датско куче или санбернар.

— Извини ме, ако съм се изразил зле, приятелю — щеше да каже той. — Не мога да говоря като теб. Познаваш ме. Аз…

Така беше ставало, така ставаше в момента, така щеше да става винаги, докато нишката се прекъсне.

Нишката на времето.

Обаче съществуваше и Мани. Раздялата с родителите можеше да се превърне в истинска катастрофа за това чувствително дете. Ако приемеше предложението (защото щеше да го приеме… ), все пак това щеше да бъде възможност да създаде нещо подобно на домашно огнище за малката. Щеше да се задоми за курвата, как беше, Хуана-Мария-Лиза и… Даа, щеше да отведе дъщеря си да живее в нещо като публичен дом за чукани от висшето общество, сред гуляйджии, пропаднали типове и бивши или настоящи куртизанки. По-добре тя да продължава да се влачи след кравите и прасетата на екозоната и да вдишва още десет години миризмата на тор, която запазва столетниците здрави и читави… Неразрешим проблем. Симон се подсмихваше злъчно, дъвчейки края на лулата си. Ето че попадна в клопката, миличък. За пореден път. За пореден път. Това е животът. Това е времето.

И когато нещата престанат да се случват, той ще загуби фермата Доранж, Мани, Жули и може би живота.

Може би живота. Може би времето.

Мани беше на пансион при една стара охранявана селянка, която работеше в защитена ферма. Или може би обратното. Симон не беше много наясно. Защитена селянка, охранявана ферма. Нямаше никакво значение. В този участък „Рец“ имаше капиталовложения. Симон си спомняше, но щеше да го научи по-късно. Старата селянка се казваше баба Гарон. Тя се грижеше за фермата с внучката си Жули и един надничар, Гонсалес, адаптиран. А също така имаше кобила и куче. И крави, овце, кози, кокошки и патици, като в истинска ферма от ХХ век — опазена, защитена, автентична.

Баба Гарон, Жули и Гонсалес не бяха платени от държавата, нито от областта, нито от закона. Само малко субсидии оттук-оттам; обаче им беше предоставено правото да продават продукцията си на добри цени. При положение, че произвеждат. За да подобри бюджета си, бабата беше решила да вземе една пансионерка. Не липсваха кандидати. Мани Лаборд беше случай с обществено значение. Службите на Общото здравеопазване я бяха изпратили във фермата Доранж. Един хубав ден баща й я посети за сто и девети път със старата си лястовица и новото си разрешително.

Симон беше наел лястовицата на входа на зона 40–60 за общо дванайсет хиляди еврофранка, което беше твърде много. Беше представил на контрольора разрешение за шест месеца — привилегия само на едрите. Все едно извика дявола — митничарите бяха настояли да му дадат някоя от техните таратайки от двайсети век. Знаеше, че това си е чисто и просто обир, но трябваше да плати, иначе го чакаха големи неприятности. Така че плати, както беше плащал винаги, както щеше да плаща още дълго време, ако господ не прекъснеше нишката; и потегли криво-ляво зад волана на лястовицата — за щастие вече умееше да я управлява, защото я беше управлявал почти шест месеца: в действителност сто пъти по шест месеца, ако наистина за стотен път играеше тази сцена!

— Ето ги девиците! — каза баба Гарон на Симон, когато младото момиче и дъщеря му приближиха, подкарали пред себе си кравите. Жули беше красива брюнетка с матова кожа и издължени мускули. Бабата се довери на Симон: „Истинска селянка от двайсети век е внучката ми! Чиста като гълъбица и силна като кон — ето каква е моята Жули. Ама пък е амбициозна! Да не мислите, че смята да прекара дните си в защитената зона. Тя със сигурност ще си замине, но не с който и да е. Ако щете ми вярвайте, но тя дори не ще позволи да я докосне някой чиновник!“

Симон беше във фермата Доранж за един час. Баба Гарон го бе приветствала със силно потупване по гърба, като стар купър, срещнат на кея в Амбризи, Амбризете, Порто Пренс или в Какинада.

— Здравей, приятелю! Е, свърши ли с пътническите? Симон беше писал на дъщеря си (миникасетите не се допускаха в защитената зона…), че завинаги е напуснал флота.

— Свърших — потвърди Симон.

— И с право, приятелю — каза бабата. — Имаме едно момиче от селото, и то се настани в дирижаблите. Мини й викат. Има си предимства и с парите е добре. Това е бъдещето! Ама вие, приятелю, изглеждате доста якичък, поне на вид! От вас ще излезе добър адаптиран за село.