Мишел Жори: Отрицателите

Шалът беше сбъркал. Или програмата му бе изгубила давност. Жонгльорите бяха в Оргюн!

Нел все още можеше да избяга, но се поколеба. В следващия миг бе вече късно. Погледна топките: жълта, червена, синя и бяла. Знаеше правилата на играта. Три от топките бяха безопасни. Четвъртата представляваше лъчева граната или друго подобно оръжие, което щеше да го убие бавно, в ужасни мъки, без да повреди дрехите му, нито вещите, които носеше със себе си. При условие, че жонгльорите не играят нечестно, а те рядко играят нечестно, Нел имаше шанс да оцелее три към едно. Много ли беше? Малко ли беше?

Замисли се. Малко беше…

Сега, когато бе излязъл на повърхността, му се живееше. Само шанс три към едно, и то на прага на ново, от толкова време желано съществуване — това беше хиляди, сто хиляди пъти малко!

Застана срещу жонгльора, който продължаваше да подхвърля във въздуха злокобните си топки. Мъжът го гледаше със сарказъм и презрение. Извика:

— Избери! Една топка! Бързо! Избери веднага! Това е законът на Жонглата!

— Не, не, не!

С всички сили отрече. Протегна двете си ръце към жонгльора, захвърли шала си и извика: „Не, не, не…“

Само тази думичка, „не“, произнесена с невероятна сила, родена от отчаянието. Почти не си даде сметка, че ще изплаши жонгльорите. Силата на Отрицанието го завладяваше телом и духом.

За момент жонгльорът се вкамени от изненада. Топките изтракаха в ръцете му и повече не полетяха. „Не, не, не, не…“ — повтаряше Нел.

Така, почти без да иска, стана отрицател.

По-късно научи, че жонгльорът, когото предизвика, е самият страшен Кало Тимужи. Кало Тимужи се изплаши от него; прекъсна свещения ритуал на Жонглата. Прибра топките в джоба си и се върна при приятелите си, като жестикулираше и мърмореше черни проклятия…

Как така един жонгльор се остави толкова лесно да му бъде въздействано? Толкова страшни ли бяха истинските отрицатели?

Петимата жонгльори се бяха събрали, освобождавайки транзитния вход. Всеки от тях държеше по една топка, само една, в дясната си ръка. Гледаха Нел и крещяха: „Дявол! Дявол!“ Кало Тимужи безсилно заплаши с юмрук.

Нел хукна към селото. През цялото време повтаряше спасителното заклинание: „Не! Не! Не!“. Струваше му се, че ако за секунда престане да произнася всемогъщата сричка, ще попадне под властта на жонгльорите. Селяните му правеха път със страх и уважение.

„Значи и те ме вземат за отрицател!“ — помисли си той с лек ужас.

Поскита из малките улички на Ласак. Смрачаваше се. Попита един минувач за административния център на селото. Посъветваха го да отиде в агенцията за тютюн. Жителите на съзвездията бяха големи пушачи на всякакви треви, чийто монопол си присвояваше администрацията. „Агенцията за тютюн, хашиш и аромати“ представляваше жизнения център на Ласак. Един чиновник посрещна Нел и му предложи цигара.

— Бях мехатроник по поддръжката на централния колектор. От доста време началството ме молеше да дезертирам. И ето ме сега!

Приближи се някакъв мъж.

— В съзвездието Орион ли ще се установявате?

— Защо не?

— Отрицател ли сте?

Нел не отговори. Бе изпаднал в ужасяващо невярно и напълно объркано положение. Да отговори „да“, означаваше да излъже. Да отговори „не“, означаваше да го набие в съзнанието на домакините си… Така че замълча. Но „мълчанието е знак на съгласие“. Усети, че е хванат в клопка.

— Тук сте у дома си — каза мъжът. — Освен ако нещата не се обърнат. Нашата община е най-гостоприемната, която бихте могли да срещнете по пътя си, какъвто и да сте. Обаче трябва да ми предадете шалчето си…

Нел се подчини с въздишка. Геопрограмирането може би загиваше, а шалчето бе изхабено и загубило давност… Поръча чаша полусухо вино на бара в агенцията за тютюн. Сервитьорката с усмивка отказа банковата му карта и монетите.

— По-късно ще платите.

Сам шефът на агенцията, висок мъж с дълги бели коси, дойде да му предаде купоните за престоя: три яденета и две нощувки в „Странноприемницата на ученото куче“. След като изразходваше купоните си, ако желаеше да остане още в Ласак, дезертьорът трябваше отново да го потърси.

Още на другия ден беше извикан при консула Абдеселам Отман. Веднага се яви в консулството на селото и Отман скоро го прие. Беше съвсем оплешивял великан с оптична протеза, мазно, меко лице и беззъба уста.

Усмихна се на посетителя си, чийто поглед се задържа малко по-дълго на устните му.

— Злополука — каза той. — Тук често се случват, а в селото нямаме зъболекар. Това е цената на свободата. В манастира и в завода има, но тези хора не ни обичат… Или може би не обичат свободата!