Мишел Жори: Жълтият прах на времето

Жак чу в слушалката притеснена въздишка.

— Мислиш ли, че те подслушват?

— Е, казват, че БОВО редовно подслушва със своя шпионски компютър от десет до дванайсет хиляди души. Но предполагам, не съм чак толкова важен, та да фигурирам в списъка им.

— Кой знае? Сигурно им е известно, че си във връзка с мен… Както и да е… Ами, самолетът ми излита след… след десет минути, мисля. Засега те оставям. Жак?

— Джон?

За момент настъпи мълчание. За миг, за секунда, пет секунди, десет… Продължи дълго.

— Значи ще се върна в Париж към трети-четвърти юли — отново се обади Дикинджър с притеснен глас, като че ли едновременно пресмяташе. — Ще ти се обадя по същото време като днес. Не, всъщност… мисля, че ме следят. Но това не е важно… Нещо става… О! Предполагам, че няма да ми повярваш. Жак! Жак, чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чувам, Джон. Какво…

Жак не довърши въпроса си. Дишането на Джон, което се долавяше, съвсем ясно в слушалката, стана насечено и свирещо.

— Джон, не си ли добре?

— Жак, у теб ли е още жълтият прах, който ти дадох? Епруветката с корковата тапа. Ти…

— Естествено, у мен е.

Жак се опита да се намести по-удобно в стола, но не успя. Край на удобствата, Жак Мариан.

— Въпреки изкушението не съм я докосвал.

— Добре, много добре — каза Джон. — Колко е часът, Жак?

— Часът ли?

Жак се разсмя нервно. Целият потрепера.

— Какво толкова смешно има? — попита Джон.

— Пазиш ли куфара си от свинска кожа?

— Да. Защо?

— В Индия свинята не е ли свещено животно?

— Аз знам само едно свещено животно.

— Кравата ли?

— Не. Човекът.

— Да, разбира се. А бомбата?

— Бомбата ли?

— Да. Вие разполагате с водородна бомба и установки.

— Бомбата!

— Джон?

— Жак, часът е точно двайсет и два и трийсет.

— Да. Според моя часовник — и трийсет и две. Може би избързва. Има ли някакво значение?

— Господи, надявам се, че не ни подслушват!

Когато му даде малката епруветка по време на една от срещите им (почти преди година), Джон Дикинджър му каза: „Мисля, че ти дължа няколко образци от март 1977. Ето… Малко губиш в теглото.“ „Какво е това?“ „Произведено е в нашите секретни лаборатории… хм, кодовото им название е Шива: това задоволява ли те?“ „Какво е…“ „Жълтият прах на времето! Да се използва все пак предпазливо. Все още не е съвсем добре разработен. Кодово название «Даяна». (Може би се пишеше Dhyana или нещо подобно.) При малка доза ефектът не е гарантиран. Но до дванайсет зрънца действа като лек халюциноген с минимално изместване във времето. Безопасно е. По-добре е от транквилизатор. Никаква нервност не може да му се опре… дори ако е предизвикана от реални притеснения. Това е йога на хапчета. По-точно на прах. Може би скоро ще направим и хапчета. Но чуй какво ще ти кажа сега и пред никого не го повтаряй: може би един ден това ще бъде оръжие… оръжие, пред което водородната бомба ще е като мокър фишек. И същевременно е лекарство и оръдие на труда… накратко — сила в чист вид. Откритие, което ще превърне Индия в най-могъщата страна на света!“

Естествено, Дикинджър бе пиян. Сам си признаваше, че алкохолът бе последното ефикасно средство срещу личните му страхове. Вече изобщо не изтрезняваше. А жълтият прах? Беше го опитал. Нямаше нищо общо с мокър фишек. Поне така твърдеше. Можеше да замени почти всичко, включително щастието, любовта, надеждата — но не и ракията и екзотичните й производни.

— Ти ще бъдеш един от нашите експериментатори — каза той на Жак. — Все още малко хора от Запада са опитвали „Даяна“. Моят случай е по-особен. Любопитен съм какъв ефект ще има върху теб. Ще те помоля да си записваш обстоятелствата, при които го вземаш, броя на зрънцата… Наистина те са съвсем малки, но могат да се преброят. И, разбира се, естеството и продължителността на действието му. Всъщност всичко, което смяташ, че е необходимо. Ще ни направиш голяма услуга. От друга страна, познавам те достатъчно добре. Излишно е да ти напомням да пазиш пълна тайна.

Пълна тайна! Смешно.

Жак бе прибрал с усмивка епруветката в джоба си. Не вярваше и на половината от това, което Дикинджър му бе казал. И на четвъртината дори. Ако действително жълтият прах бе откритието на века, щеше ли учен на такъв отговорен пост да има възможност да раздава образци на приятелите си? А ако Джон Дикинджър не бе учен на отговорен пост в тайните лаборатории на Брахма, Шива или който и да е там бог, какъв беше тогава? Луд, провокатор, гений или двоен агент? А жълтият прах? Може би зрънца пясък, събрани от плажа на Кадаклипура?