Робърт Чеймбърс - Жълтият знак

Има толкова много неща, които е невъзможно да бъдат обяснени! Защо определени акорди в музиката ме карат да си мисля за кафявите и златисти цветове на есенната шума? Защо литургията в Сент Сесил подтиква мислите ми да се въртят около пещери, чиито стени блестят с нащърбената повърхност на девствено сребро? Какво всъщност се случи сред виковете и глъчката на Бродуей в 6 часа сутринта и защо то извика пред очите ми картината на спокойната Бретанска гора, където слънчевите лъчи се процеждат през гъстата мрежа от листа, а Силвия се бе надвесила — наполовина от любопитство, наполовина от загриженост — над малко зелено гущерче, шепнейки: „Не е ли това мъничко животинче също божи повереник?“

Когато за пръв път видях нощния пазач, той бе обърнат с гръб към мен. Гледах го с пълно безразличие, докато той не влезе в църквата. Не му обърнах повече внимание, отколкото бих обърнал на всеки друг човек, мотаещ се по Уошингтън Скуеър тази сутрин и когато затворих прозореца, и се върнах обратно към работата си в ателието, вече напълно го бях забравил. Късно следобед, когато ми стана доста горещо, аз отново отворих прозореца и се надвесих над него, вдишвайки с наслада от свежия въздух. Някакъв човек стоеше в двора на църквата и аз го дарих със същото нищожно внимание, с което бях удостоил и минувачите сутринта. Погледнах през площада към фонтанчето, което весело ромолеше, и съзнанието ми се изпълни с неясни образи на дървета, асфалтови алеи, смеещи се гувернантки и мъже в отпуска. Тъкмо се обръщах и насочвах към статива си, когато изведнъж разсеяният ми взор улови мъжа в църковния двор долу. Сега лицето му бе обърнато към мен и аз неволно се завъртях и се опитах да го разгледам по-добре. В този миг той вдигна глава и ме погледна. Първата мисъл, която проряза съзнанието ми, бе, че сякаш наблюдавам червей — от ония червеи, които се хранят с мъртъвците дълбоко под земята. Не знам какво толкова отблъскващо имаше в този човек, но впечатлението за дебел, тлъст бял земен червей беше до такава степен силно и отвратително, че вероятно се е изписало и на лицето ми, защото той завъртя подпухналото си лице на другата страна с движение, което ми напомни гърченето на личинка в орехов плод.

Върнах се при статива и помолих модела си да заеме предишната си поза. След като поработих малко, забелязах, че само съсипвам нарисуваното до този момент. Изстъргах онова, което не ми харесваше, с ножчето си, извадих палитрата си и нанесох боите отново. Тоновете бяха бледи и нездрави и аз изобщо не разбирах как съм могъл да докарам толкова болнави и потискащи цветове, при положение, че ателието буквално сияеше от здраве и свежест преди.

Погледнах към Теси. Тя не бе помръднала и на милиметър, но изведнъж страните и шията й поруменяха, когато се намръщих.

— Да не би да обърках нещо? — каза тя.

— Не, просто направих такава мацаница от ръката ти, че един господ знае как съм успял да изсипя толкова много кал върху платното — отговорих аз.

— Да не би да не позирам добре? — продължаваше тя.

— Напротив, самото съвършенство си.

— Значи не е моя вината?

— Не е. Сам съм си виновен.

— Съжалявам — рече тя.

Казах й, че може да си почине, докато приготвях един парцал и малко терпентин, за да почистя гадното петно от картината си. Тя си запали цигара и се загледа в илюстрациите на „Куриер франсе“.

Нямах никаква представа дали е от терпентина, или се дължи на определен дефект в платното, но колкото повече търках, толкова повече отвратителната гангрена се разрастваше. Упорствах като смахнат в усилията си, и въпреки всичко гнусното петно само се местеше от крайник на крайник. Когато се опитах да го огранича, цветът на гърдите се промени и инфекцията сякаш се просмука в цялата фигура, тъй както гъба се напоява с вода. Какво ли не използвах — ножче, стъргало, терпентин — мислейки си през цялото време какъв разговор ще имам с Дювал — човека, който ми беше продал платното. Скоро обаче забелязах, че не в платното е проблемът, нито пък в боите, които бях закупил от Едуард. „Навярно е от терпентина“, помислих си ядосано, „или в противен случай очите ми са до такава степен замъглени и раздразнени от следобедната светлина, че не виждам както трябва“. Извиках на Теси. Тя дойде и се надвеси над стола ми, обгръщайки ме в кълба дим.