Беки Чеймбърс - Дългият път към една малка ядосана планета

Когато се събуди в капсулата, тя си спомняше три неща. Първо, че пътува през открития космос. Второ, че е на път да започне новата си работа — работа, на която не можеше да си позволи да се провали. Трето, беше подкупила един правителствен чиновник, за да ѝ създаде нов идентификационен файл. Нищо от това не беше ново за нея — и все пак, не беше приятна мисъл, с която да се събудиш.

Трябваше все още да спи — според плана, трябваше да се събуди най-рано утре — но с евтиния транспорт беше така. Евтиният транспорт означаваше евтина капсула, заредена с евтино гориво, и евтини приспивателни медикаменти. От излитането насам се бе пробудила на няколко пъти — изплуваше на повърхността объркано и потъваше отново тъкмо в момента, в който успяваше да си спомни къде се намира. В капсулата беше тъмно и нямаше навигационни екрани. Нямаше как да определи колко време е изминало между всяко събуждане, или от колко време пътува, или пък дали пътува изобщо. От тази мисъл ѝ стана нервно и започна да ѝ се повдига.

Зрението ѝ се проясни достатъчно, за да успее да фокусира поглед върху прозореца. Щорите бяха спуснати и я изолираха от евентуалните източници на светлина. Тя обаче знаеше, че такива така или иначе няма. Намираше се в откритото пространство. Никакви оживени планети, никакви транспортни линии, никакви орбитални кораби с проблясващи светлини. Само празнота — ужасяваща празнота, в която нямаше нищо, освен самата нея и по някоя случайна скала тук или там.

Двигателят изсвистя протяжно и се приготви за още един подпространствен скок. Усети как медикаментите отново я унасят в неспокоен сън. Докато бавно потъваше обратно в безсъзнание, тя отново си спомни за работата, лъжите и самодоволното, надменно изражение на чиновника, докато прехвърляше кредити на сметката му. Зачуди се дали е платила достатъчно. Трябваше да е платила. Нямаше друг начин. Вече ѝ се бе наложило да заплати прекалено много за чужди грешки.

Очите ѝ се затвориха, медикаментите превзеха съзнанието ѝ, а капсулата продължи по пътя си. Най-вероятно.

Животът в космоса бе всичко друго, но не и тих. Сухоземните никога не го очакваха. Всеки, който бе израснал на повърхността на планета, вместо на кораб, се нуждаеше от известно време, преди да свикне с щраканията и бръмченето, както и със своеобразната атмосфера, характерна за живота в недрата на една машина. Но за Ашби тези звуии бяха също толкова обикновени, колкото и биенето на сърцето му. Можеше да усети, че е време за ставане, по тихото изсвистяване на въздушния филтър над леглото си. Когато из кораба се разнасяше типичното тракане на камъните по корпуса, можеше да познае по звука кои са достатъчно дребни, за да не им обръща внимание, и кои могат да се окажат опасни. Можеше да разбере на какво разстояние се намира събеседникът му по височината на статичния шум, който пращи по ансибъла 1 1 Измислено от писателката Урсула Ле Гуин съоръжение за комуникация със скорост, по-висока от тази на светлината; често срещано в различни произведения на научната фантастика — Б.пр. . Това бяха звуците на живота на един космоплавател — фонова музика, в която се усещаха тоновете на уязвимостта и изолираността. Звуците означаваха и спокойствие. Липсата на звуци означаваше, че въздухът е спрял да циркулира, двигателите са спрели да работят, а мрежите на изкуствената гравитация са спрели да държат краката ти здраво стъпили на пода. Мястото на тишината беше във вакуума отвъд стените на кораба. Тя означаваше смърт.

Имаше и други звуци — звуци, които не идваха от кораба, а от хората, които живееха в него. Дори безкрайните коридори на заселническите кораби се огласяха от ехото на близки разговори, стъпки по металния под, слабото тропане на техниците, които се катереха през стените, докато отиваха да поправят повредата в някоя невидима електрическа верига. Корабът на Ашби, „Пътешественика“, беше доста просторен, но изглеждаше миниатюрен на фона на заселническия кораб, на който той беше израснал. В самото начало, след като успя да купи „Пътешественика“ и да събере екипажа му, дори на него му бе трудно да свикне с тесните помещения и липсата на лично пространство. Но нестихващият шум от хората, които работеха, караха се и се смееха навсякъде около него, бе започнал да му действа успокояващо. Празнотата на открития космос бе необятна и имаше моменти, в които дори опитните космоплаватели се изпълваха със смирение и страхопочитание пред гледката на обсипаната със звезди бездна.