Беки Чеймбърс: Дългият път към една малка ядосана планета

Корбин стисна устни, сякаш за да попречи на грубите думи да се изплъзнат между тях.

— Извинявай.

Капитанът усети, че се е наежил срещу Корбин, но ако трябваше да бъде честен, разговорите с него нямаше как да протекат по-добре от това. Най-доброто решение беше да го отдели от екипажа, да го остави да даде воля на гнева си, да го изчака, докато прекали, и след това да го усмири с помощта на чувството му за вина.

— Ще говоря със Сисикс, но трябва да започнеш да се отнасяш по-човешки с останалите. И не ме интересува колко си ядосан — обиди като тази преди малко нямат място на кораба ми.

— Просто се изпуснах, бях ядосан — отговори Корбин.

Ядът му явно не беше преминал напълно, но дори той не беше толкова проклет, че да ухапе ръката, която го храни. Корбин знаеше, че е ценен кадър, но в крайна сметка Ашби беше онзи, който превеждаше кредитите по сметката му. „Ценен“ не означаваше „незаменим“.

— Да се ядосваш е едно, но съвсем друг въпрос е фактът, че си част от мултивидов екипаж, и трябва да се съобразяваш с това. Особено когато имаме нови попълнения. И като стана дума за това — съжалявам, че имаш резерви относно Розмари, но тя не е твой проблем, прощавай за директността. Предложиха ми я от Борда, но решението да я назнача не бе тяхно, а мое. Ако се окаже грешка, ще наемем някой друг. Но дотогава ще ѝ дадем възможност да ни се докаже. Очаквам да я накараш да се почувства добре дошла, независимо от чувствата ти по въпроса. Всъщност…

По лицето на капитана бавно плъзна усмивка. Корбин впери в него подозрителен поглед.

— Какво?

Ашби се облегна назад на стола си и преплете пръсти.

— Доколкото си спомням, Корбин, нашата нова секретарка ще пристигне утре, около седемнадесет и половина. Имам час за сиб с Йоши точно в седемнайсет, а както ти е известно, той е доста приказлив. Съмнявам се, че ще приключим преди Розмари да стъпи на борда. А тя ще има нужда от някой, който да я разведе и да ѝ покаже мястото.

— О, не — каза Корбин, а физиономията му придоби ужасено изражение. — Накарай Кизи. Тя обича такива неща.

— Кизи е прекалено заета покрай замяната на стария въздушен филтър на медицинския отсек и не вярвам да приключи до утре. А Дженкс ще ѝ помага, така че и той не може.

— Тогава Сисикс.

— Хмм… Сисикс има много работа по подготовката на пробива утре. Най-вероятно няма да ѝ остане време.

Ашби се ухили.

— Сигурен съм, че ще я разведеш на много интересна обиколка.

Корбин изгледа работодателя си с очи, които сякаш хвърляха мълнии.

— Понякога си страшна досада, Ашби.

Ашби вдигна чашата си и допи последните глътки на дъното.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Розмари потри носа си и взе чашата вода, която ѝ наляха от вградения в стената резервоар. Остатъчният ефект от приспивателните още я караше да се чувства дезориентирана, а стимулантите, които трябваше да я отърват от него, ѝ докараха само ускорено сърцебиене. Тялото ѝ копнееше да се протегне, но не можеше да освободи предпазните колани на седалката, докато капсулата беше в движение, а и в нея беше прекалено тясно, за да може да направи друго, освен да се изправи и да излезе навън. Облегна глава назад и изохка. Бяха минали почти три дни, откакто бе потеглила с космокапсулата. Слънчеви дни, напомни си тя — не стандартни. Трябваше да свикне да прави разлика между тях. По-дълги дни, по-дълги години. Но сега имаше по-належащи въпроси, с които да се занимава, от разликите в календарите. Чувстваше се уморена, схваната и гладна, и не си спомняше да е изпитвала толкова голяма нужда да отиде до тоалетната през всичките си двадесет и три години — соларни, не стандартни. Резкият аелуонец на старпорта ѝ беше обяснил, че приспивателните ще потиснат това чувство, докато спи, но не беше споменал какво ще стане, когато се събуди.

Розмари си представи обстойното писмено оплакване, което майка ѝ би подала след такова пътуване. Опита се да си представи и обстоятелствата, при които на нея би ѝ се наложило да лети с космокапсула изобщо, но не можеше дори да си я представи в обществен старпорт. Розмари се беше изненадала дори от собственото си присъствие в такова място. Неприветливата чакалня, примигващите пиксели на плакатите, застоялата миризма на водорасли и препарати за почистване. Въпреки екзоскелетите и пипалата, които я заобикаляха, тя беше онази, която се чувстваше като извънземната там.