Джон Брейн: Път към висшето общество

Повторната среща на българския читател с Джон Брейн крие интересни перспективи от литературноисторически, общокултурен и чисто психологически характер 1 1 Първото издание на романа му „Път към висшето общество“ е от 1964 година, а на „Живот във висшето общество“ — 1965 (Пловдив, изд. „Хр. Г. Данов“. . Преиздаването след определен период от време никога не ни предоставя „същата“ творба. Художественото произведение съществува в контакта си с публиката, а не като автономна даденост. Неговата истинска същност се дооформя чрез читателското възприемане. А читателят се променя с времето…

Джон Брейн е познат на една голяма част от българската читателска публика, но романите му вече няма да се четат като преди петнадесет години. Независимо от това дали ще го препрочита, или за пръв път ще попадне в света на неговите герои, читателят ще срещне сега един различен творец. Когато се появи на български език, „Път към висшето общество“ въплъщаваше в себе си образа на новия английски роман. С една изненадваща навременност беше преведен и „Живот във висшето общество“. Почти по същото време на екрана, излязоха филмовите версии на дилогията, а малко по-рано Цветан Стоянов беше написал статията си за „сърдитите млади хора“, където със забележителна за времето прозорливост и почти невероятна способност за дистанциране и изработване на перспектива спрямо съвременния литературен факт беше схваната същността на явленията в модерния английски роман, общото в тях и потенциалните възможности за едно бъдещо развитие. Тогава читателят опознаваше един нов маниер на писане, нова авторска позиция, нова проблематика. Сега ще се срещне с един литературно-исторически факт. Отношението му към твореца обаче ще бъде лишено от онази безпристрастност, с която приемаме отминали етапи в търсенията на епохата. Защото Джон Брейн остава, подобно на другите английски писатели от същото време, в съзнанието на читателите си като „сърдития млад човек“. Независимо от по-нататъшното му развитие като художник, той се възприема неизменно като млад писател, тъй като неговата младост съвпадна с младостта както на следвоенна Европа, така и на новите културни и литературни явления. Към младостта си човек изпитва непреодолима носталгия, а десетилетието на Брейн, Уейн, Еймис Силитоу и Осборн беше колективна младост. По един трогателно абсурден начин съвременните тийнейджъри, сякаш за да компенсират липсата на определена физиономия, се стремят да отъждествят собствената си незрелост с онази епоха. В това връщане има, разбира се, много общо с няколкото последователни „ретро“-тенденции, характерни за лишеното от оригиналност седмо десетилетие, но никога стремежът към повторение не е бил така фанатичен. Още по-невероятен е този порив и поради факта, че сегашните млади се стараят да се оприличат на собствените си родители, да се „пренесат“ в шумното десетилетие, което рушеше авторитета на обществени и естетически конвенции, утвърждавайки собствената си реалност — времето, в което техните млади тогава родители отхвърляха принципите и нормите на поведение на своите майки и бащи. Отделен е въпросът за безплодността на този порив към идентифициране с 50-те години — обречен дори и поради факта, че рокендролът не би могъл да звучи вече като по времето на Елвис Пресли…

Но, така или иначе, в новия прочит на Джон Брейн неизбежно ще има елемент на носталгия — по собствената или чуждата младост. И затова съпричастието от страна на читателя спрямо някогашния бунт на писателя ще бъде същият като по-рано. Но ще присъствува и нова оценка, неизбежна при повече от двадесетгодишния исторически и литературен опит. И именно това ново би трябвало да отчетем.

Като изхождаме от презумпцията, че сегашният прочит на Джон Брейн непременно ще бъде различен, би трябвало да си дадем сметка с какви „очила“ ни е снабдило времето. Промяната в зрителния ъгъл спрямо автора е обусловена и от значително по-ясната представа за явлението „сърдити млади хора“, с която разполагаме, и от несравнимо по-богатия ни в сравнение с 60-те години опит в „новата литература“, и от обстоятелството, че ако някога „Път към висшето общество“ се възприемаше като дързък експеримент по пътя към върховете на литературата, сега тази книга вече си е осигурила „живота на върха“, сред най-показателните и успешни постижения на новия английски роман.