Гай Кей - Пътуване към Сарантион

Предполагам, че е очевидно от заглавието на тази творба, но дължа вдъхновението си на Уилям Бътлър Йейтс, чиито размисли в поезия и проза над мистериите на Византион ме доведоха тук и ми дадоха много основни мотиви наред с усещането, че в тази среда въображението и историята ще са съвсем на място заедно.

От много време вярвам, че за да направи човек романизирана вариация на даден период, трябва да се опита да разбере колкото може повече за този период. Византия е добре изследвана от историците, колкото и да са свадливи може би понякога помежду си. Дълбоко бях просветлен от техните трудове и — посредством електронната поща — от личните кореспонденции и щедрото окуражаване, предложено ми от много учени византолози. Едва ли е нужно да подчертавам, надявам се, че онези от тях, които назовавам поименно, не биха могли да носят каквато и да било отговорност за грешките или съзнателните промени, направени в този по същество фентъзи роман, по теми от Византион и Византия.

Щастлив съм да отбележа огромната помощ, която получих от труда на Алан Камерон за състезанията с колесници и фракциите на Хиподрума; на Роси, Нордхаген и Л’Оранж за мозайките; на Лайънъл Касон за пътуването в древния свят; на Робърт Браунинг, особено за Юстиниан и Теодора; на Уорън Тредголд за военното дело; на Дейвид Талбът Райс, Стивън Рънсиман, Джервейс Мату и Ернст Кицингър за византийската естетика; и на по-мащабните исторически трудове на Сирил Манго, X. В. Хосиг, Марк Уитоу, Аверил Камерон и Г. Острогорски. Редно е да изкажа благодарност за стимулите, които получих от участието си в оживените и полезни електронни диспути по интернет, засягащи Византия и късната античност. Изследователските ми методи вече никога няма да са същите. На по-лично ниво Рекс Кай си остава моят първи и най-безкомпромисен читател, Мартин Спрингет вложи голямото си умение в изготвянето на картата, а Мег Мастърс, моят канадски редактор, ми предлага спокойното си и дълбоко ценно присъствие вече четири книги подред. Линда Макнайт и Антея Мортън-Сейнър в Торонто и Лондон са приятели, на които винаги може да се разчита, и същевременно вещи агенти, а един придирчив понякога автор напълно съзнава стойността на тези два елемента. Майка ми ме насочи към книгите като дете и след това — към вярата, че самият аз бих могъл да пиша. И все още го прави. А жена ми създава пространство, в което могат да се породят думите и разказът. Ако кажа, че съм благодарен, ще е дълбоко омаловажаване на истината.

Нощните гръмотевични бури в разгара на лятото в Сарантион бяха така обичайни, че придаваха достоверност на често повтаряната история как император Апий предал богу дух посред един такъв яростен щорм, връхлетял Святия град с бляскащи мълнии и гръмовен грохот. Дори Пертений от Евбулус, писал едва двадесет години по-късно, е разказал за събитието по този начин, като добавил статуя на императора, срутила се пред бронзовите порти на Имперския прецинкт, и дъб, разцепен на две пред брустверите на крайбрежните стени. Пишещите история често търсят драматичното за сметка на истинното. Недъг на професията.

Всъщност в нощта, в която Апий издъхна в Порфирната стая на Атенинския палат, в Града нямаше дъжд. Малко по-рано същата вечер се зърваше по някоя случайна мълния и изръмжаха един-два гръма далече на север, към житните поля на Тракезия. Предвид последвалите събития на тази северна посока би могло да се погледне като на достатъчно сериозна поличба.

Императорът нямаше живи синове, а тримата му племенници преди по-малко от година се бяха провалили грандиозно в изпитанието на достойнството си и понесоха съответните последствия. Ето защо нямаше император десигнат в Сарантион, когато Апий чу — или не чу — сетните слова от дългия си живот, вътрешния глас на бога, мълвящ само нему: „Слез от престола, Богът на императорите вече те чака“.