Бренда Джойс - Пътуване към рая

Лондон, 1830 година

Тя притисна телцето си към стената. Чуваше виковете му и тихите хлипания на майка си. Беше вцепенена от страх и прекалено уплашена, за да се втурне по коридора и да се скрие в кухнята, където беше в безопасност при дойката, готвача и прислужниците. Изпитото й бяло личице с огромни виолетови очи бе точно до рамката на вратата и, без да иска, тя леко издаде глава напред и надзърна в кабинета на баща си.

Той беше огромен мъж. Чернокос, висок и широкоплещест, баща й бе безупречно облечен, както винаги. Продължаваше да крещи по майка й, която подобно на Миранда бе тъмнокоса, нисичка и бледа. Тя трепереше и се опитваше да не заплаче.

Миранда се напрегна, за да схване думите им. Рядко виждаше баща си. Когато си беше у дома, той се заключваше в кабинета си, но често го нямаше и се прибираше чак след като тя си бе легнала. В редките случаи, когато го виждаше, той бе като сега — гръмогласен исполин, и всяваше ужас в нея и в майка й.

— Като ти кажа да идваш, ще идваш! — изрева той.

— Моля те, Едуард, моля те — зашепна майка й. — Да, добре, обещавам…

— Няма какво да ми обещаваш! Не се ли слуша моята дума в тази къща?

— Да, да, Едуард. Искаш ли кафе или нещо за ядене? — Тя го погледна с надежда, а очите й станаха големи и виолетови, досущ като тези на дъщеря й.

— Да не би да ме обвиняваш, че съм пиян? — новото изреваване проехтя като гръм. — Мърла такава! — Той я зашлеви през лицето с опакото на ръката си и тя политна към един стол, като едва не падна в несвяст.

— Едуард, моля те — проплака тя.

— Не мога да те гледам, невярна кучко! — Едуард се наведе и я дръпна грубо, за да я изправи на крака, надигайки я на пръсти, и приближи лицето й до своето. Тя захлипа приглушено.

— Къде беше вчера следобед? Къде? — извика той.

— У лейди Бъроус.

— Лъжкиня!

— Едуард, кълна се! Онова единствено прегрешение — толкова отдавна — няколко целувки — Mon Dieu, s’il vous plait. 1 1 Боже мой! Умолявам ви! (фр.) — Б.пр.

Миранда чу звука на късащ се плат, когато баща й разпори деколтето на майка й. Тя запротестира, когато той я заопипва.

— Ще ми се правиш на фригидна девственица, така ли, кучко? — Като я бутна на пода, той сграбчи гъстата й черна коса, усука я, задържа главата й неподвижна и започна диво да я целува. Тя се бореше и стенеше, но той не обърна внимание на размаханите и юмруци.

Миранда не можеше да изтрае повече. Баща й убиваше нейната маман! Гневът надви страха й, тя се втурна в стаята и хвана баща си за ръката.

— Папа, недейте! Папа! Arretez-vous! 2 2 Спрете! (фр.) — Б.пр. Папа, не!

Борещата се двойка замря неподвижно и баща й вдигна глава. Очите му блестяха, а после в тях се промъкна ярост, която накара Миранда да се свие и да пусне ръката му.

— Ca va petite, tout va bien, vraimen 3 3 Всичко е наред, малката ми, наистина. (фр.) — Б.пр. , а сега излез, бързо — рече майка й, а гласът й бе странен и задавен.

Но още преди да е доизрекла думите, баща й стана, хвана я и я зашлеви през лицето.

— Никога не се намесвай между мен и майка ти, Миранда! — изкрещя той. — Никога!

Плесницата я зашемети. Никой преди това не я беше удрял. Лицето й пулсираше болезнено и в очите й напираха сълзи.

— Мразя те, папа — изхлипа тя и после избяга от стаята толкова бързо, колкото позволяваха дългите й, кльощави крака.

Баща й се бе втренчил в нея с изумено изражение на лицето.

— О, боже мой — изстена той. — Какво направих? — той се обърна, за да погледне жена си.

Тя седеше на пода и не правеше опити да прикрие гърдите си, които се надигаха от усилието. Гледаше го като поразена. Цялото му тяло се напрегна.

— Ставай — изръмжа той. — Ще се разправям с теб по-късно, Анджелина. Но да знаеш, че от днес нататък няма да мърдаш оттук, без Уил да те придружава. За да те защитава — добави той подигравателно.

Анджелина се надигна, залитайки.

— Именно твоята необоснована ревност те прави такова чудовище и унищожава всеки шанс за щастие в този дом — прошепна тя смело.

— Измитай се оттук, мръснице!

Анджелина загърна скъсаната си рокля и избяга.

Миранда плака дълго, мразейки баща си повече от всякога, не толкова заради себе си, колкото заради майка си, която обичаше и обожаваше с цялото си сърце. Бедната маман! Най-накрая заспа изтощена и скоро цялата градска къща утихна и потъна в мрак.

Събуди я нежното докосване на майка й и отначало Миранда се обърка, понеже фигурата й бе обгърната в мрак.