Гай Кей - Пътуване към Сарантион

Орадий, президът на сената, даваше знаци, че е време сесията да започне. Нямаше голям успех сред шума, царящ в залата. Боносус се добра до мястото си и седна след официалния поклон към креслото на презида. Други го забелязаха и последваха примера му. Скоро настъпи ред. И в този момент Боносус чу тълпата пред входа.

Блъскането по вратата беше тежко, плашещо, крилата се тресяха, а с тропота отекваха дивашки подвиквания на имена. Гражданите на Сарантион явно имаха да предложат свои кандидати на достойните сенатори на империята.

Отвън като че ли се водеше битка. „То пък една изненада“, помисли със сарказъм Боносус. Пред изумения му поглед позлатената двукрила врата на Сенатската зала — част от илюзията, която можеше да предизвика тревожен миг като този — буквално се заогъва под външния напор. Великолепен символ, помисли Боносус: вратите изглеждат величествено, но поддават и под най-малкия натиск. Някой по-натам по скамейката съвсем недостойно изскимтя. Плавт Боносус, обзет от капризно настроение в този ден, започна да се смее.

Вратите се разтвориха с трясък. Четиримата гвардейци отстъпиха. Тълпа граждани — и няколко роби сред тях — грубо нахлуха в залата. После авангардът спря, изпаднал сякаш в благоговение. Имаше все пак полза от всичката тази мозайка, злато и драгоценни камъни, помисли Боносус, все още подвластен на насмешливата ирония. Образът на Хеладик, подкарал колесницата си към своя баща Слънцето — образ твърде спорен в Империята в този ден, — гледаше от купола.

Като че ли никой в Сенатската зала не бе готов да реагира на нахлуването. Тълпата се трупаше, хората отвън напираха, влезлите вече отстъпваха колебливо, несигурни какво търсят тук. Присъстваха и двете фракции — Сини и Зелени. Боносус погледна към презида. Орадий седеше като закован за креслото си, неподвижен като статуя. Боносус потисна насмешката си, сви рамене наум и стана.

— Народе на Сарантион — заговори властно и разпери ръце, — добре дошли! Вашата помощ в обсъжданията ни в това трудно време ще е безценна, убеден съм. Ще ни удостоите ли с имената на онези особи, които ви се нравят като достойни да седят на Златния трон, преди да се оттеглите, за да ни позволите да потърсим святото напътствие на Джад в тежката ни задача?

Всъщност отне съвсем малко време.

Боносус призова регистрара на сената грижливо да повтори и запише всяко извикано име. Изненадите не бяха много. Безспорните двама стратези, също тъй очевидните имена от нобилитета. Официарии. Един състезател с колесници. Боносус запази външна сериозност и сдържаност и настоя и това име да се запише: Асторгус от Сините. Можеше да се посмее след това.

Орадий, след като опасността явно бе отминала, подхвана възторжено витиевато слово с богатия си добре школуван глас. Като че ли се приемаше добре, макар Боносус да се съмняваше, че сганта в залата разбира и половината от това, което й се казва в стила на архаичната реторика. Орадий вежливо помоли гвардията да помогне на лоялното гражданство да напусне залата. И те излязоха — Сини, Зелени, дюкянджии, чираци, труженици от гилдиите, просяци, мостри на пъстрата разнородна гмеж на един огромен град.

Не бяха особено бунтовни сарантийците, помисли кисело Боносус, стига да им даваш ежедневния безплатен хляб, да ги оставиш да спорят за религия и да им осигуриш любимите танцьорки, артисти и колесничари.

Колесничари, как не. Пресвятият на Джад император Асторгус Колесничаря. Великолепен образ! Би могъл да пердаши народа с камшик по редицата, помисли Боносус, отново за миг обзет от сарказъм.

Щом искрата на инициативата угасна, Плавт Боносус се облегна на пейката, отпусна ръка на облегалката и зачака емисарите от Имперския прецинкт да дойдат и да кажат на сенаторите какво трябва да обмислят и решат.

Оказа се обаче малко по-сложно. Едно убийство понякога може да е изненада, дори в Сарантион.

В по-добрите квартали на Града преди едно поколение беше станало модно към вторите и третите етажи на къщите да се добавят закрити тераси. Издадени над тесните улици, тези слънчеви стаи вече бяха постигнали ироничния, макар и предсказуем ефект почти напълно да затулят слънчевата светлина, все в името на статута и за да осигурят на дамите от по-знатните фамилии възможността да следят уличния живот иззад мънистените завески или екстравагантния стъклен прозорец понякога, без да се излагат на унижението самите те да бъдат наблюдавани.

При управлението на император Апий градският префект беше издал едикт, забраняващ такива пристройки да изпъкват на повече от определено разстояние от стените на сградата, и го беше привеждал в изпълнение, дори бе съборил немалко соларии, нарушаващи новия закон. Излишно е да казваме, че това не се случваше по улиците, където живееха истински богатите и влиятелни особи. Властта на един патриций да се оплаче обикновено биваше надмогвана от възможността на друг да подкупи или заплаши. Самоуправството, разбира се, не можеше да се предотврати напълно и за нещастие се бяха случили някои достойни за съжаление инциденти дори и в най-богатите квартали.