Луиза Пенни - Дългият път към дома

Полицаите от Sûreté du Québec

Изабел Лакост — главен инспектор от отдел „Убийства“

Жан Ги Бовоар — инспектор

Жителите на Трите бора

Арман Гамаш — бивш главен инспектор от отдел „Убийства“

Рен-Мари — съпруга на Гамаш

Клара Мороу — художник

Питър Мороу — художник, съпруг на Клара

Мирна Ландерс — собственик на книжарницата в Трите бора, бивш психолог

Рут Зардо — възрастна поетеса

Габриел Дюбо — готвач и хотелиер; държи местното бистро и пансиона на селото с партньора си Оливие

Оливие Брюле — търговец на антикварни стоки; държи местното бистро и пансиона на селото с партньора си Габри

Жителите на Торонто

Мариана — сестра на Питър Томас — брат на Питър

Бийн — дъщеря на Мариана и племенница на Питър

Пол Маси — професор от колежа по изкуствата в Торонто

Себастиан Норман — бивш професор от колежа по изкуствата в Торонто

Жителите на Бе Сен Пол

Марсел Шартран — собственик на галерия „Ганьон“ в Бе Сен Пол

Люк Вашон — собственик на ресторант „Ла Мюз“ в Бе Сен Пол

Absolument — абсолютно

Ah, bon. Enfin — Чудесно. Най-накрая.

Ah, oui? — А, така ли?

А и revoir — довиждане

Bateau — лодка

Bien sur — разбира се

Bon voyage — приятно пътуване

Bonjour — добър ден

C’est ςα — така е

C’est impossible — невъзможно е

C’est vrai — вярно е

Саfέ au lait — кафе с мляко

Comment allez-vousl — Как сте?

Désolé — съжалявам

Excusez-moi — извинете

Habitant — заселник

Je parle fransais — говоря френски

Mais, franchement — но честно казано

Merde — лайно

Mon ami — приятелю

Mon dieu! — Боже мой!

Mon vieux — стари приятелю

Non — не

Oui — да

Oui, oui, zut alors — Да, да, добре тогава!

Parfait — идеално

Patron — началник, шеф

Point final — точка

S’il te plaît — моля; ако обичаш

Salut — здравей

Sûreté du Québec — квебекската полиция

Un Plaisir — удоволствие

Voyageurs — пътешественици

Vraiment? — Наистина ли

Kлара Мороу се приближи към него, чудейки се дали онзи малък жест, който правеше всяка сутрин, ще се повтори и сега.

Беше толкова дребен, толкова незначителен. Почти незабележим. Първия път.

Но защо Арман Гамаш го повтаряше?

Клара се почувства глупаво, че изобщо си задава този въпрос. Имаше ли някакво значение? Но пък за човек, който не бе склонен към прикритост, този жест все повече й изглеждаше потаен, дори подмолен. Безобидно действие, което сякаш търсеше сянка, в която да се потули.

И все пак Арман седеше посред бял ден на пейката, която Жил Сандон наскоро бе изработил и поставил на билото на хълма. Пред него се простираха планините — от Квебек до Върмонт — със склонове, обрасли с гъсти гори. Река Бела Бела се виеше между възвишенията като сребърна лента, която блестеше в слънчевия ден.

А в долината, почти незабележимо на фона на тази величествена гледка, се гушеше скромно селце — Трите бора.

Арман не се криеше. Но и като че ли не се наслаждаваше на пейзажа. Всяка сутрин едрият мъж се настаняваше на пейката и вместо да се любува на природата, свеждаше глава над книгата, която носеше. Четеше.

Когато скъси разстоянието, Клара Мороу забеляза, че Гамаш отново прави същото. Сваля полукръглите си очила за четене, затваря книгата и я пъха в джоба си. Имаше книгоразделител между страниците, но той винаги стоеше на едно и също място в края на книгата. Място, към което Арман се приближаваше, но така и не успяваше да го достигне.

Не затваряше книгата със замах. Оставяше кориците бавно да се съберат от собствената си тежест. И доколкото Клара бе видяла, Арман не отбелязваше докъде е стигнал. Нямаше стара касова бележка, нито използван билет за самолет, влак или автобус — нищо, което да го подсеща колко е прочел и какво му остава. Сякаш за него нямаше значение. Всяка сутрин започваше наново. Приближаваше се все повече към отметката, но винаги спираше, преди да стигне до нея.

Всеки път Арман Гамаш прибираше тънкото томче в джоба на лекото си лятно сако, преди Клара да успее да зърне заглавието.