Луиза Пенни: Дългият път към дома

Неговият живот никога не бе следвал определен ритъм. Всеки ден бе непредсказуем и като че ли това го устройваше, дори му харесваше. Смяташе, че е такъв по характер. Никога не бе опознал рутината. Досега.

Гамаш трябваше да си признае, че малко се боеше удобната рутина да не се превърне в баналност и да не стане отегчителна. Но вместо това нещата се бяха развили в противоположната посока.

Повторението явно му действаше добре. Колкото повече укрепваше, толкова повече оценяваше този своеобразен дневен режим. Вместо да го ограничават и да му пречат, ежедневните ритуали го караха да се чувства по-свободен.

Житейските бури разтърсваха хората и изваждаха наяве всякакви неприятни истини. Но за да бъдат добре осмислени, бе нужно спокойствие. Поседнал на припек на това тихо местенце, Арман Гамаш най-сетне бе свободен да разгледа всички неща, които се бяха сринали. Както се бе сринал и самият той.

Усети теглото и обема на малката книжка в джоба си.

Долу в селото Рут Зардо излезе, накуцвайки, от занемарената си къщурка, а по петите я следваше патицата й Роза. Възрастната жена се озърна, сетне вдигна старчески очи към черния път, който извеждаше извън селото. Гамаш забеляза как стоманеният й поглед се плъзна нагоре, нагоре по прашната улица. Докато се спря на неговия. И се закова.

Рут вдигна жилестата си ръка за поздрав и все едно тържествено издигаше флага на Трите бора, старицата вирна един нетрепващ пръст.

Гамаш се поклони леко в отговор на жеста й.

В този свят всичко беше наред.

Освен…

Арман се обърна към разчорлената жена, която седеше до него.

Защо бе дошла Клара?

Клара се извърна. Не намери сили да го погледне в очите, защото знаеше какво е намислила.

Зачуди се дали не е по-добре първо да поговори с Мирна. Да я помоли за съвет. Но се отказа, когато осъзна, че така просто ще прехвърли отговорността за решението си.

Или по-скоро се боеше, че Мирна ще я спре. Ще й каже да не го прави. Ще й обясни, че е несправедливо и дори жестоко.

И ще е права. Именно затова Клара се бе колебала толкова дълго.

Всеки ден идваше тук с твърдото намерение да каже нещо на Арман. И всеки ден се отказваше от страх. Или по-скоро добрият ангел в нея опъваше юздите и я дърпаше назад. Опитваше се да я спре.

И бе успявал. Досега.

Всяка сутрин Клара разменяше любезности с Арман и след това си тръгваше, решена да не се връща на другия ден. Обещаваше на себе си, на всички светни, ангели, богове и богини, че на следващата сутрин няма да ходи до пейката.

Но идваше новото утро и като по чудо, магия или проклятие Клара отново усещаше как седи върху твърдите кленови дъски. И се хващаше, че наблюдава Арман Гамаш. Задаваше си въпроси за тънкото книжле в джоба му. Вглеждаше се в дълбоките, замислени кафяви очи.

Напълнял бе, а това бе хубаво. Значи Трите бора се справяше добре със задачата си. Помагаше му да се излекува. Бе висок и му подхождаше да е с по-едра фигура. Не дебел, а солиден. Накуцването вследствие на нараняванията започваше да изчезва и в походката му имаше все повече жизненост. Лицето му бе възвърнало цвета си, но не и вълнистата му коса, в която кафявите кичури бяха все по-малко. Клара предполагаше, че когато след няколко години навърши шейсет, ще е напълно посивял.

Възрастта бе изписана на лицето му. Грижите, притесненията и тревогите бяха оставили своите следи. И болката. Но най-големите бръчки бяха от смях. Около очите и устата. Веселието се бе врязало дълбоко в кожата му.

Главен инспектор Гамаш. Бившият началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec .

Или просто Арман. Нейният приятел. Дошъл тук, за да се оттегли от предишния си живот и от всичката смърт. Не за да се скрие от тъгата, а да спре да я трупа. На това спокойно местенце да се вгледа в онова, което му тежи, и да започне да се освобождава от бремето си.

Като всички тях.

Клара се надигна.

Не можеше да го направи. Не можеше да прехвърли бремето си върху този човек. Той си имаше свое. А това си беше нейно.

— Ще се видим ли на вечеря? — попита. — Рен-Мари ни покани. Може да поиграем малко бридж.

Все крояха такива планове, но рядко ги осъществяваха. Предпочитаха да разговарят или да седят тихо в градината зад къщата на семейство Гамаш, докато Мирна обикаляше между растенията и обясняваше кои са бурени и кои — многогодишни, цъфтящи година след година. Дълголетници. Други цветя пък бяха едногодишни. Отредено им бе да загинат след кратък, но великолепен живот.