Луиза Пенни: Дългият път към дома

Гамаш се изправи на крака и в този момент Клара отново зърна думите, издълбани на облегалката. Нямаше ги, когато Жил Сандон монтира пейката. А Жил твърдеше, че не са негово дело. Просто се бяха появили като графити и никой не бе поел отговорност за тях.

Арман протегна ръка. Отначало Клара си помисли, че очаква да си стиснат ръцете за довиждане. Необичайно официален и окончателен жест. Но после осъзна, че дланта му е обърната нагоре.

Приканваше я да постави длан в неговата.

Така и направи. Почувства как Гамаш внимателно обгръща ръката й със своята. И най-накрая го погледна в очите.

— Защо дойде, Клара?

Внезапно художничката отново се озова на пейката и за пореден път усети твърдите дъски под себе си, но сега те не само носеха тежестта й, а и не й позволяваха да падне.

— Според теб за какво си говорят? — попита Оливие, докато сервираше пред Рен-Мари пържените филийки с току-що набрани горски плодове и кленов сироп, които тя си бе поръчала.

— Бих заложила на астрофизика — отвърна възрастната жена и вдигна очи към красивото му лице. — Или може би Ницше.

Сетне Рен-Мари се загледа през разделения с мулион прозорец и Оливие проследи погледа й.

— Знаеш, че имах предвид Рут и патицата — рече русокосият мъж.

— Аз също, топ beau.

Оливие се разсмя и тръгна да обслужва останалите клиенти в бистрото.

Рен-Мари Гамаш седеше на обичайното си място. Не бе възнамерявала да го превръща в навик, просто така се бе получило. През първите няколко седмици, след като двамата с Арман се преместиха да живеят в Трите бора, бяха сядали на различни места и на различни маси. А тук всеки стол и маса наистина бяха различни. Не просто като разположение в салона на старото бистро, а и като стил на обзавеждане. Всички мебели бяха с антикварна стойност и всичките се продаваха, както си личеше от етикетите с цени, прикрепени към тях. Някои бяха от стара квебекска чамова дървесина, други представляваха щедро тапицирани кресла от едуардианската епоха с меки подлакътници или високи облегалки. Дори се намираха по-съвременни мебели от средата на XX век — изящни творения от тикова дървесина, и то изненадващо удобни. Оливие бе събирал всички тези мебели, а неговият партньор Габри просто ги търпеше. Нямаше нищо против, стига Оливие да държи находките си в бистрото и да остави управлението и обзавеждането на пансиона в ръцете на Габри.

Оливие беше строен и изряден и съзнателно се обличаше в небрежен провинциален стил. Всяка дреха в гардероба му бе подбрана така, че да подчертава впечатлението, което искаше да създаде: за непринуден, любезен и ненатрапчиво заможен домакин. При Оливие всичко бе ненатрапчиво. С изключение на Габри.

Рен-Мари смяташе за чудатост, че макар личният стил на Оливие да бе сдържан и дори елегантен, неговото бистро представляваше лудешка бъркотия от стилове и цветове. Въпреки това не създаваше усещането за претрупаност, не предизвикваше клаустрофобия, а напротив — атмосферата бе като в дома на някоя ексцентрична леля, която обича да пътува. Или чичо. Човек, който познава традицията и е избрал да я нарушава.

Огромни каменни камини бяха разположени в двата края на дългия салон, чийто таван беше с открити греди. В разгара на летните жеги цепениците в огнищата не горяха, но през зимата пламъците припукваха, танцуваха и прогонваха тъмнината и хапещия мраз. Дори в момента Рен-Мари долавяше в помещението лек полъх на дим. Витаеше като призрак или като пазител.

Еркерните прозорци гледаха към къщите в Трите бора и техните цъфнали градини с рози, лилиуми, клематис и други растения, чиито имена Рен-Мари едва сега научаваше. Домовете бяха подредени в кръг, като в центъра се намираше затревеният селски площад. А насред него бяха трите бора, които се извисяваха над селцето. Три величествени кули, на които бе кръстено село Трите бора. Това не бяха обикновени дървета. Засадени преди векове, те бяха своеобразен код. Сигнал за хората, които бягаха от войните.

Тук бе безопасно. Тук можеха да намерят убежище.

Трудно бе да се каже дали къщите защитаваха дърветата, или дърветата предпазваха домовете.

Рен-Мари Гамаш пое в дланите си голямата чаша cafe au lait и отпи, докато наблюдаваше Рут и Роза, които, изглежда, си мърмореха нещо на пейката под сянката на боровите дървета. Лудата стара поетеса и наперената патица като че ли говореха един език. На Рен-Мари й се струваше, че и двете знаят само фразата: „Фак-фак-фак“.