Ник Хорнби: Дългият път надолу

Мога ли да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач? Разбира се, че мога да обясня защо исках да скоча от върха на небостъргач. Да не съм някой видиотен малоумник. Мога да обясня, защото е лесно обяснимо: решението ми бе обосновано, взето, след като го обмислих добре. Не че го бях обмислял кой знае колко сериозно. Не искам да кажа, че бе взето с лека ръка — просто не бе нещо кой знае колко сложно, или мъчително. Ще ви дам пример: да кажем, че сте банков мениджър в Гилдфорд. Имате намерение да емигрирате и в този момент ви предлагат работа като управител на банка в Сидни. Въпреки че решението ви на пръв поглед е лесно, налага се да размислите малко, нали? Най-малкото трябва да прецените как ще ви се отрази преместването, дали ще можете да се откъснете от приятелите и колегите си, дали ще съумеете да създадете нов дом за жената и децата. Можете да вземете един лист и да направите списък с „плюсове“ и „минуси“. Нали се сещате:

МИНУСИ — възрастни родители, приятели, голф клуб.

ПЛЮСОВЕ — повече пари, по-добър живот (къща с басейн, барбекю и т.н.), море, слънце, никакви комисии с лява ориентация, които ограничават черните овце, когато се произнасят и надигат глас, никакви директиви на Европейския съюз, които забраняват британските наденички и т.н.

Не е много весело, а? Голф клуб значи! Я стига глупости. Очевидно се налага да се замислите заради възрастните родители, но това е всичко и май няма повече. След само пет минути грабвате телефона, за да позвъните в агенцията и да поръчате билети.

Така стана и с мен. Просто нещата, за които да съжалявам, не бяха много, а пък причините да скоча се бяха понатрупали. Единственото в моята колона „минуси“ бяха децата, а не виждах начин Синди да ми позволи да ги видя отново. Нямам възрастни родители и не играя голф. Самоубийството беше моят Сидни. Като го казвам, нямам никакво намерение да обиждам добрите хора в Сидни.

Казах му, че ще ходя на парти по случай Нова година. Бях му казала още през октомври. Представа нямам дали хората изпращат покани за тържество по случай Нова година още през октомври или не. Най-вероятно не. (И откъде да знам? Не съм ходила от 1984 година. Джун и Брайън, дето живеят отсреща, организираха парти, преди да се преместят. А дори тогава аз се мернах за около час, час и нещо, след като той си легна.) Не можех да чакам повече. Обмислям тази възможност от май или юни и умирам от желание да му кажа. Тъпа работа. Той просто не разбира, сигурна съм, че не разбира. Все ми разправят да не спирам да разговарям с него, обаче нищо не стига до съзнанието му. А и как е възможно човек да умира от желание за подобно нещо! Това само показва какво можех да очаквам, нали?

В мига, в който му казах, ми се прииска да си призная всичко. Бях излъгала, нали така? Бях излъгала собствения си син. Това бе просто една малка нищо и никаква лъжа. Бях му казала месеци по-рано, че ще ходя на парти — парти, което си бях измислила. Всичко бях нагласила. Разказах му кой организира партито, защо са ме поканили и защо искам да отида, споменах кой още ще присъства. (Партито бе на Бриджет, Бриджет от църквата. Поканена бях, защото сестра й щяла да дойде от Корк и в някои от писмата си бе питала за мен. Освен това ми се искаше да отида, защото сестрата на Бриджет бе завела майка си в Лурд, Франция, и ми се искаше да разбера повече, за да мога някой ден да заведа и Мати.) Не бе възможно да си призная, защото знаех, че ще трябва да повтарям и греха си, и лъжата непрекъснато, до края на годината. Не само пред Мати, но и пред хората от дома, и… Май няма пред кого друг. Можех да кажа на някого от църквата или в магазина. Като си помислиш, това е смешна работа. Грижиш се денонощно за едно болно дете и няма как да извършиш грях, а един Господ знае от колко години не бях правила нищо, за което да ми се налага да си признавам. И след това най-неочаквано извърших толкова ужасен грях, че дори не мога да поговоря със свещеника, защото смятах да продължа да върша грехове, докато умра, което щеше да бъде най-големият ми грях. (И защо това да е най-големият ти грях? Нали цял живот ти разправят, че ще се възнесеш на едно прекрасно място, след като напуснеш земния си дом. А единственото, което ще те изпрати час по-скоро на мечтаното място, е нещо, което те възпира да се озовеш там. Да, разбирам, че това е като да предредиш опашката. Ако някой не си чака реда в пощата, хората започват да цъкат неодобрително. Понякога се случва да се обадят: „Извинете, аз бях преди вас“. Никой не казва: „Ще гориш в адски огън“. Това би било прекалено.) Намеренията ми не ме спряха да ходя на църква. Постоянствам, защото хората ще решат, че нещо не е наред, ако престана.