Ник Хорнби - Дългият път надолу

С приближаването на датата споделям с него все нови и нови неща, които уж съм разбрала. Всяка неделя се преструвам, че съм научила още нещо, защото в неделите се виждам с Бриджет. „Бриджет каза, че ще потанцуваме“. „Бриджет се притеснява, защото не всички обичат вино и бира, затова ще купи и алкохолни напитки“. „Бриджет няма представа кои от гостите ще са вечеряли“. Ако Мати разбираше, със сигурност щеше да реши, че въпросната Бриджет е луда, щом се притеснява за едно нищо и никакво събиране. Изчервявах се всеки път, когато я видех в църквата. Трябваше да разбера какво смята да прави на Нова година, но така и не я попитах. Ако имаше намерение да организира парти, може би щеше да реши, че трябва да ме покани.

Като си спомням всичко това, ме обхваща срам. Не заради лъжите — вече съм свикнала да лъжа. Срамувам се, че всичко това е жалка работа. Една неделя заразказвах на Мати откъде Бриджет ще купи шунка за сандвичите. Не можех да спра да мисля за Нова година, разбира се, че това бе начинът да говоря, без да кажа нищо съществено. Май и аз започнах да вярвам в това парти, както човек се вживява в някоя книга и вярва на разказа. Понякога си представям какво ще облека, колко ще изпия, по кое време ще се прибера. Дали да не се върна у дома с такси. Такива неща. Накрая ми се струваше, че наистина съм била. Дори в мечтите си не можех да си представя да заговоря някого на партито. Всеки път, когато си представях какво би било, бях доволна, че е дошло време да си тръгвам.

Ходих на парти на долния етаж, в бърлогата. Партито беше скапано с разни дърти смрадливци, насядали по пода, наливаха се с вино и пушеха огромни цигари, фрашкани с марихуана, и слушаха някакво откачено реге. В полунощ един от тях изръкопляска саркастично, двама се изхилиха и това беше всичко — Честита Нова година и на теб. Дори да беше най-щастливият човек в Лондон, ако беше попаднал на това парти, пак щеше да ти се прииска да скочиш от покрива в дванайсет и пет. А аз изобщо не бях най-щастливият човек в Лондон. Очевидно е.

Отидох единствено защото някой от колежа ми каза, че Час щял да бъде там, само дето той не дойде. Звънях на мобилния му сто хиляди пъти, обаче го беше изключил. Когато се разделихме, той ми каза, че го дебна като хищник, ама това си беше вълнуващо, нали? Не че има нещо хищническо, когато разчиташ само на телефонни обаждания, писма и имейли и тропане по чужда врата. Само два пъти съм се появявала в службата му. Три пъти, ако броим коледното тържество, а аз не го броя, защото той ми беше обещал да ме заведе. Дебнеш като хищник, ако го преследваш по магазините, когато е на почивка, и разни такива, нали? Е, аз не съм се въртяла около разни там магазини. А и не е никакво дебнене, когато някой ти дължи обяснение. То е все едно че ти дължат пари, не говорим за някоя петарка. Например пет-шестстотин кинта, нещо такова. Ако наистина ти дължат шест стотачки и човекът, който трябва да ти ги върне, те избягва, значи имаш право да му потропаш на вратата посред нощ, защото знаеш, че тогава ще си бъде вкъщи. Това са много пари. Хората се обаждат на съдия-изпълнител, чупят краката на длъжниците, само дето аз няма да стигна чак дотам. Озаптих се.

Така че, макар и веднага да видях, че не е на това парти, реших да поостана. Какво друго да правя? Толкова ми беше мъчно за самата мен. Как е възможно да си само на осемнайсет и да няма къде да отидеш на Нова година, освен на някакво тъпо парти в скапана дупка, където не познаваш никого? Е, преживях го някак. Май преживявам по същия начин всяка година. Лесно се сприятелявам, ама след това те се чупят от мен. Знам че е така, само дето не знам защо и как става. Така че и хората офейкват, а партита никакви ги няма.

Така скапах нещата и с Джен, сигурна съм. И тя се разкара, както и всички останали.

Прекарах предишните два месеца в търсене из Интернет на разследвания на самоубийства, просто от любопитство. Почти всеки път съдебният лекар посочва едно и също: „Отнел е живота си в момент на умопомрачение“. След това прочиташ историята на нещастника: съпругата му спяла с най-добрия му приятел, бил останал без работа, дъщеря му загинала при автомобилна катастрофа преди няколко месеца… Ало, господин Съдебен лекар? Имате ли акъл в главата. Много се извинявам, но тук, приятелю, изобщо не става дума за умопомрачение. Според мен човекът просто е постъпил правилно. Случват се нещастие след нещастие, докато най-сетне усещаш, че не можеш да търпиш повече, качваш се в семейната кола на последния етаж в най-близкия многоетажен паркинг, пъхнал в купето маркуч, вързан към ауспуха. Това честно ли е? В доклада си съдебният лекар би трябвало да напише: „Отнел е живота си, след като е премислил внимателно цялата патаклама, в която се е превърнало съществуването му“.