Ник Хорнби - Дългият път надолу

Не ми се е случвало да прочета във вестника за самоубийство и да остана убеден, че починалият е бил мръднал. Нали ме разбирате: „Нападателят на «Манчестър Юнайтед», женен за Мис Швеция, наскоро осъществи невероятен двоен удар. Той е единственият, спечелил купата на УЕФА и Оскар за най-добър актьор в една и съща година. Правата за първия му роман бяха закупени за необявена сума от Стивън Спилбърг. Беше открит от човек от персонала обесен на греда в собствената му конюшня“. Подобен доклад от съдебен лекар не съм виждал никога, а ако все пак има случаи, в които щастливи, талантливи хора, постигнали успех, са отнели живота си, човек стига до заключението, че тази работа с умопомрачението е много смахната. Не се опитвам да кажа, че да си сгоден за Мис Швеция, да играеш в „Манчестър Юнайтед“ и да спечелиш Оскар те прави неуязвим за депресията — сигурен съм, че не е така. Просто се опитвам да кажа, че тези неща помагат. Погледнете само статистиката. Много по-вероятно е да ти избие чивията, ако си прекарал развод. Или ако си анорексичка. Или ако си безработен. Или ако си проститутка. Или ако си участвал в някоя война, или си била изнасилена, или си загубил близък човек… Има толкова много фактори, които тласкат хората към пропастта и всички те потапят в гадното чувство на нещастие.

Преди две години Мартин Шарп нямаше да се озове на тесния бетонен перваз посред нощ, вперил поглед триста метра надолу към каменния тротоар, докато се чуди дали ще чуе как костите му се раздробяват на парченца, когато се удари долу. Преди две години Мартин Шарп бе съвсем различен човек. Все още имах работа. Все още имах съпруга. Не бях спал с петнайсетгодишни. Не ме бяха тикнали в затвора. Не ми се бе налагало да говоря с още малките си дъщери за първа страница от жълтата преса, озаглавена с една-единствена дума, „ГНУСЛЯР“, на която са ме изтипосали, проснат на тротоара пред известно лондонско заведение. (Какви ли щяха да са заглавията, ако бях пукнал? „ГНУСЛЯР СДАВА БАГАЖА“ може би. Или дори „ПОСЛЕДНАТА КАПКА!“) Би трябвало да призная, че преди всичко това да се случи, имах много по-малко основания да седя на този перваз. Така че не ми разправяйте, че съм бил умопомрачен, защото съвсем не беше така. (А и какво означават тези дивотии за „умопомрачение“? Това научни приказки ли са? Да не би умът да се лута из главата ти в зависимост от това колко си шантав?) Желанието ми да се самоубия бе напълно подходящ и разумен отклик на цяла поредица злополучни събития, които направиха живота ми невъзможен. А, да, знам, че психоаналитиците биха гракнали дружно, че са могли да помогнат, само че това е половината от всички беди в тази скапана страна, нали? Никой не гледа това, за което е отговорен. Винаги вината е на някой друг. Да, бе, как ли пък не! Аз, обаче, съм от онези редки екземпляри, които вярват, че това, което се е случвало между мама и татко, няма нищо общо с факта, че съм изчукал една петнайсетгодишна. По една случайност съм сигурен, че щях да преспя с нея независимо дали съм кърмен или не, и смятам, че е крайно време да се изправя срещу стореното от мен.

А това, което съм сторил, е, че си прецаках живота. Буквално. Добре де, не съвсем буквално. Не съм го размазал и съсипал съвсем. Въпреки това се чувствах, че съм го пропилял така, както се пилеят пари. Имах живот, в който и децата, и съпругите, и работата и всичко останало си беше на място, ама кой знае как успях да го скапя. Не, вижте, не е точно така. Знам как си прецаках живота, както и вие знаете къде сте пропилели парите си. Съвсем не ги бях изгубил. Бях ги профукал. Бях профукал възможностите с децата, и с работата, и със съпругата ми по тийнейджърки и нощни клубове. Тези неща си имат цена и аз с удоволствие я бях платил, докато в един момент най-неочаквано се оказа, че животът ми е пропилян. Какво ще остане след мен? В новогодишната нощ имах чувството, че се сбогувах с някаква отдавна загубена част от съзнанието и горе-долу работеща храносмилателна система — всичко, което показва, че животът още го има, но не може и дума да се каже за съдържанието. Дори не ми беше тъжно, не особено. Чувствах се тъпо и бях много ядосан.

Не седя тук, защото най-неочаквано ми е дошъл акълът в главата. Причината да седя тук е, защото нощта се превърна в истинска каша, както и всичко останало. Дори не можех да скоча от проклетата сграда, без нещо да се прецака.

В новогодишната вечер от дома изпратиха линейка, за да го вземат. За това се плащаше допълнително, но аз нямах нищо против. И защо да имам. В края на краищата Мати щеше да им струва много повече, отколкото те ми струваха на мен. Щях да им платя само за една нощ, а те трябваше да плащат до края на живота му.