Ник Хорнби - Дългият път надолу

Значи всичко беше заради стълба. Не говоря буквално; мирният процес в Близкия изток не зависи от стълби, нито пък от валутните пазари. Едно от нещата, които научих, докато интервюирах хора за предаването, е, че можеш да сведеш и най-глобалните въпроси до нещо дребно и незначително, сякаш животът бе детска игра. Бил съм свидетел как религиозен лидер е отдавал вярата си на развалената заключалка на вратата на бараката за инструменти в градината (заключил се вътре като дете и Господ го извел от тъмнината). Чувал съм заложник да описва как е оцелял, защото един от похитителите му се прехласнал по картата с намаление за Лондонската зоологическа градина, която винаги стояла в портфейла му. Искате да говорите за значими неща, а се оказва, че резето на бараката в градината и картата за Лондонската зоологическа градина ви осигуряват опора. Ако обаче сте водещ на „Ранно утро с Мартин и Пени“, за вас това не важи. Двамата с Морийн не можехме да говорим за причините да сме толкова нещастни, че да ни води желанието да си пръснем мозъците на асфалта долу като млечен шейк от онези в „Макдоналдс“, затова продължихме разговора за стълбата.

— Моля, заповядай.

— Ще изчакам, докато… Просто ще изчакам.

— Значи смяташ просто да стоиш тук и да гледаш, така ли?

— Не. Не, разбира се. Вие, предполагам, искате да го направите сам.

— Правилно предполагаш.

— Ще отида ето там. — Тя посочи към другия край на покрива.

— Ще те извикам по пътя надолу.

Засмях се, а тя дори не трепна.

— Стига де. Шегата не беше лоша. При тези обстоятелства.

— Изглежда не съм в настроение за шеги, господин Шарп.

Тя не се опитваше да се прави на интересна, а думите й ме накараха да се разсмея още по-гръмко. Морийн се отдалечи към другия край на покрива и седна, облегнала гръб на стената. Обърнах се и се сниших до ръба. Работата беше там, че не можех да се съсредоточа. Сигурно си мислите: „Какво толкова има да се съсредоточава мъж, който е решил да се хвърли от върха на висока сграда?“ Чака ви изненада. Преди Морийн да се появи, бях огледал мястото и се бях нагласил, така че да успея лесно да се отблъсна. Бях се съсредоточил над причините, поради които се намирах тук горе. Разбирах с ужасяваща яснота, че е напълно невъзможно да се опитвам да продължа живота си там долу на земята. А ето че разговорът с нея ме разсея, върна ме обратно в света, напомни ми за студа, вятъра и глухото дуднене на басите седем етажа по-долу. Моментът бе отлетял; както се случваше, когато някое от децата се събудеше тъкмо когато двамата със Синди започвахме да се любим. Все още не бях променил намеренията си и бях наясно, че по някое време ще го направим. Просто знаех, че няма начин да стане през следващите пет минути.

Провикнах се към Морийн.

— Ей! Искаш ли да си сменим местата? Да те видя ти какво ще направиш? — изхилих се отново. Имах чувството, че участвам в някаква комедия, при това достатъчно пиян — и както се виждаше, съвсем побъркан — та затова ми се струваше, че всичко, което казвам, е безкрайно смешно.

Морийн се показа от сенките и внимателно приближи към прерязаната телена мрежа.

— И аз бих искала да остана сама — каза тя.

— Ще останеш. Имаш двайсет минути. След това си искам мястото.

— А как ще успеете обратно да се прехвърлите от тази страна?

За това не бях мислил. Стълбата вършеше работа само от едната страна. От моята просто нямаше достатъчно място, за да я отворя.

— Ще се наложи ти да я държиш.

— Как така?

— Ще ми я прехвърлиш отгоре. Аз я прехвърлям през парапета. А ти държиш здраво от онази страна.

— Няма да успея да я задържа. Прекалено тежка е.

А тя бе толкова слаба. Беше дребна, но много изпита. Зачудих се дали не иска да се самоубие, за да не умре от мъчителна смърт след продължителна болест.

— Значи, ще трябва да ме изтърпиш.

Да не говорим, че не бях сигурен дали искам да се връщам от другата страна. Парапетът вече ми изглеждаше нещо като граница. От покрива можеш да стигнеш до стълбите, а от улицата можеш да отидеш при Синди и децата, при Тина и баща й и всичко останало, което ме беше довяло тук като празна опаковка от чипс в някоя буря. На перваза ми се струваше безопасно. Тук нямаше нито унижение, нито срам — бях отвъд унижението и срама, които човек би трябвало да изпитва, докато седи на перваза, съвсем сам, навръх Нова година.

— Не можете ли да се изместите от другата страна на покрива?

— Премести се ти. Стълбата си е моя.

— Не сте никакъв джентълмен.