Ник Хорнби - Дългият път надолу

— Мама му стара, разбира се, че не съм. Нали затова съм тук. Не четеш ли вестници?

— Понякога преглеждам кварталния.

— И какво знаеш за мен?

— Бяхте в телевизията.

— И това ли е всичко?

— Мисля, че да. — За момент се замисли. — Не бяхте ли женен за някоя от АББА?

— Не.

— За друга певица ли беше?

— Не.

— А, да. И обичате гъби, спомням си.

— Гъби ли?

— Вие така казахте, сега си спомням. В студиото гостуваше някакъв готвач и ви даде да опитате нещо, а вие казахте: „Ммм, обожавам гъби. Цял ден мога да ям само гъби“ . Вие ли бяхте?

— Може и аз да съм бил. Това ли е всичко, което помниш?

— Да.

— И защо, според теб, искам да се самоубия?

— Нямам представа.

— Почваш да ми скапваш настроенийцето.

— Мога ли да ви помоля да внимавате как говорите. Изразите ви са оскърбителни.

— Извинявай.

Не можех да повярвам. Просто не можех да повярвам, че се бях натъкнал на човек, който не знаеше. Преди да отида в затвора, сутрин се будех, а онези боклуци репортерите висяха пред вратата. Провеждах спешни срещи с агенти, мениджъри и собственици на телевизионни канали. Струваше ми се невъзможно някой в цяла Великобритания да не се интересува от това, което бях направил и то защото живеех в свят, където клюките бяха единственото важно нещо. Може пък Морийн да живееше на някой таван, откъсната от света, казах си аз. Ако живееш така, нищо чудно, че не знаеш какво става.

— Ами коланът ви? — тя кимна към кръста ми. За Морийн това бяха последните минути от земния й живот. Нямаше желание да ги прекара в разговори за слабостта ми към гъбите (много се страхувам, че съм измислил тази страст единствено за пред камерата). На нея й се искаше да се заеме с други неща.

— Какво той?

— Свалете си колана и го прехвърлете около стълбата. След това го закопчайте от вашата страна на парапета.

Разбрах какво се опитва да ми каже и видях, че ще се получи, така че през следващите няколко минути се заехме със задачата в спокойно мълчание. Тя ми подаде стълбата, аз си свалих колана, стегнах с него стълбата към парапета, закопчах го отново и подръпнах, за да проверя дали ще издържи. Нямах никакво желание да умра, като падна назад. Прехвърлих се, разкопчах колана и върнах стълбата, където беше отначало.

Тъкмо се канех да оставя Морийн да скочи на спокойствие, когато онази скапана луда ни се натресе с гръм и трясък.

Не биваше да вдигам шум. Това ми беше грешката. Да, грешка беше, ако наистина съм имала намерение да се самоубия. Трябваше да мина тихо и бързо през мястото, където Мартин бе срязал телта, да се кача по стълбата и след това да скоча. Само че аз не го направих. Изкрещях нещо като „Разкарайте се от пътя ми, нещастници“ и нададох онзи смразяващ индиански боен вик — поне така ми се стори в онзи момент — а Мартин ме претърколи като ръгбист още преди да съм минала и половината разстояние. След това май коленичи върху мен и заби лицето ми в онова грапаво подобие на асфалт, дето покриват с него сградите. Тогава наистина ми се прииска да съм мъртва.

Не знаех, че това е Мартин. Така и не бях успяла да видя нищо, докато той не ми навря носа в оная гадост, та тогава разбрах колко е противно. Разбрах какво се канят да правят двамата още в мига, в който излязох на покрива. Не е нужно да си гений, за да се сетиш. Така че, когато той седна отгоре ми, аз се разсмърдях.

— Как стана така, че на вас двамата ви е позволено да се самоубиете, а на мен — не?

Той веднага се обади.

— Прекалено млада си. Ние вече сме прецакали нашия живот. Ти още не си.

Аз се ядосах.

— Ти пък откъде знаеш?

Той пак се разфилософства.

— На твоята възраст още никой не е успял да си прецака живота.

— Ами ако съм убила десет човека? Дори родителите и защо не близначетата си?

— А направила ли си го?

— Да, направила съм го — наежих се аз. (Въпреки че не бях. Просто исках да го видя какво ще каже.)

— Е, след като си тук, значи ти се е разминало, нали така? На твое място щях да се кача на първия самолет за Бразилия.

Не му останах длъжна.

— Ами ако искам да платя за това, което съм направила с живота си?

Той отвърна единствено:

— Я вземи да млъкнеш.

Първата ми мисъл, след като се стоварих върху Джес на земята, беше, че не искам Морийн да се измъкне и да свърши за каквото е дошла сама. Не че се опитвах да й спася живота; просто щях да се вкисна много, ако се възползваше от момента и скочеше. Ох, цялата тази работа стана съвсем шантава — само преди две минути сам я подтиквах да приключва. Освен това не разбирах защо Джес да е моя отговорност, а не нейна и не разбирах защо тя да е тази, която ще използва стълбата, след като сам я бях мъкнал нагоре. Така че мотивите ми бяха продиктувани от най-обикновен егоизъм, както би казала Синди.