Ник Хорнби - Дългият път надолу

Така че мога да кажа: разнасях пици, защото Англия е гадна работа, по-точно англичанките са скапанячки, а нямах право да работя легално, защото не съм англичанин. Нито пък италианец или испанец, или там каквито ги има, разни финландци, знам ли. Така че работех единственото, което успях да си уредя. Иван, литовецът, съдържател на „Каза Луиджи“ на Холиуд Роуд, пет пари не дава, че съм от Чикаго, а не от Хелзинки. С други думи, случват се всякакви гадости и не ти остава достатъчно тясно, тъмно и закътано местенце, на което да се завреш с цялата си безнадеждност.

Бедата с моето поколение е, че всички се мислим за шибани гении. Да постигнем каквото и да е не ни е достатъчно. За нас не е работа да продаваме нещо или да преподаваме, или просто да вършим нещо — ние трябва да сме някой. Това е наше неоспоримо право като граждани на двайсет и първи век. Ако Кристина Агилера или Бритни, или някой изрод от американските изроди може да е някой, защо аз да не мога? Къде са моите права? Та аз и моята банда правим най-доброто шоу на живо, което човек може да гледа в бар. Издали сме два албума, които се харесаха на доста критици, а и на обикновените хора. Само че на нас не ни беше достатъчно, че имаме талант, нали така? А би трябвало, защото талантът е дар, за който е редно да благодарим на Бог, само дето аз не го направих. Направо яко се вкиснах, защото не ми се плащаше както трябва за тази работа и така и не попаднах на корицата на списание „Ролинг Стоун“.

Оскар Уайлд беше казал, че истинският живот на човека е животът, който той не води. Мама му стара, да знаеш само колко прав си бил, Оскар Уайлд. Истинският ми живот е пълен с концерти на „Уембли“ и в Сентръл Парк, с платинени тави и Грамита, а това изобщо не беше животът, който водех, та сигурно затова ми се драйфаше от всичко. Животът, който водех, не ме пускаше да се изявя. Не знам… да бъда този, който си мислех, че съм. Дори не ми позволяваше да си стъпя като хората на краката. Все едно че вървях през тунел, който се стесняваше все повече и повече, ставаше все по-тъмен и тъмен. Газех във вода, целият превит. Пред мен се е изпречила скала, а единствените сечива, с които разполагам, са ноктите. Може би всички се чувстват по този начин, но това не значи, че трябва да се примиря. Както и да е, в тази новогодишна вечер най-сетне ми писна от всичко. Ноктите ми се бяха изяли, върховете на пръстите ми бяха разранени. Повече не можех да дълбая напред. Бандата вече я нямаше и единствената ми възможност за изява бе да се впусна във въображаемия свят, така че щях да полетя от шибания покрив като Супермен. Само че просто не се получи както си го мислех.

Някои от мъртвите хора просто са били прекалено чувствителни, за да живеят: Силвия Плат 1 1 Силвия Плат — американска поетеса, самоубила се на трийсет години. — Бел.прев. , Ван Гог, Вирджиния Улф, Джаксън Полък 2 2 Джаксън Полък — американски художник, абстрактен експресионист, загинал в автомобилна катастрофа. — Бел.прев. , Примо Леви 3 3 Примо Леви — химик, заловен през Втората световна война като антифашист, написал мемоари за Аушвиц. — Бел.прев. , Кърт Кобейн 4 4 Кърт Кобейн — китарист, вокалист на „Нирвана“. — Бел.прев. , разбира се. Има и живи: Джордж У. Буш, Арнолд Шварценегер, Осама Бин Ладен. Сложете отметка пред тези, с които бихте искали да пийнете по едно, а след това проверете дали макар и живи не са вече сред мъртвите. Да, може да кажете, че се каня да играя с белязани карти, че съм изпуснал някои от списъка на „живите“ — хора, които да прецакат аргументите ми — поети, музиканти и така нататък. Може дори да изтъкнете, че Сталин и Хитлер не са били много свестни и ето че не са вече сред нас. Доставете ми едно малко удоволствие: нали се сещате за какво говоря? На чувствителните хора им е по-трудно да се приспособяват, за да останат сред нас.

Така че за мен бе истински шок, когато разбрах, че Морийн, Джес и Мартин Шарп се канят да поемат по пътя на Джаксън Полък, за да си отидат от този свят (а, да, благодаря ви, знам, че Джаксън Полък не е скочил от покрива на жилищен блок в Северен Лондон). Жена на средна възраст, която прилича на чистачка, пискливо шантаво момиче и водещ на телевизионно предаване, добре поруменял… Нещо при тези тримата просто не се връзваше. Самоубийството не е измислено за такива хора. То е за хора като Ван Гог, Улф и Ник Дрейк 5 5 Ник Дрейк — британски музикант, починал на 26 години от свръхдоза. — Бел.прев. . И за мен. Самоубийството трябва да е яка работа.