Ник Хорнби - Дългият път надолу

Новогодишната нощ е за сантиментални нещастници. Това си беше моята тъпа грешка. Естествено, че ще се е насъбрала група неудачници. Трябваше да си избера някоя дата с повече класа — двайсет и осми март, когато Вирджиния Улф се е накиснала в реката, или двайсет и пети ноември (Ник Дрейк). Ако на някоя от тези дати имаше друг на покрива, шансовете да се окаже мой брат по душа беше много по-голям и нямаше да се натъкна на тези отчайващо нещастни неудачници, които са успели по някакъв начин да си набият в главите, че последният ден от календарната година е много важен. Просто стана така, че когато получих поръчката да доставя пици за бърлогата в „Топърс“, възможността ми се стори толкова примамлива, че просто не можах да се откажа. Бях решил да се кача най-горе, да се огледам, за да се ориентирам, да доставя пиците и тогава да го направя.

А ето че се озовах с трима потенциални самоубийци, които нагъваха пицата, която трябваше да доставя, и ме зяпаха. Очевидно очакваха някой да им обясни, като президента Линкълн едно време, защо си струва да продължат да живеят проваления си безсмислен живот. Каква ирония, а, да забележа всичко това, след като не ми дремеше дали ще скочат или не. Не ги познавах от време оно, а нито един от тях не ми приличаше на човек, който да допринесе нещо за човечеството.

— И така — обадих се аз. — Браво. Пица. Нещо малко и хубаво в нощ като тази. — Май нито един не позна и не разбра думите на Реймънд Карвър 6 6 Реймънд Карвър — американски писател и поет, починал през 1988 г. на 50-годишна възраст. — Бел.ред. .

— И сега какво? — попита Джес.

— Ще си изядем пицата.

— Ами после?

— Успокой топката за половин час, става ли? След това ще видим какво е положението. — Сам не мога да обясня откъде дойде това. Защо пък половин час? И какво трябваше да стане тогава?

На всеки му трябва малко време. Както ми се стори, тук нещата бяха станали доста непристойни. Трийсет минути ли? Те дали се съгласиха?

Тримата свиха рамене и кимнаха един след друг, а след това мълчаливо продължихме да си дъвчем пицата. За пръв път опитвах от пиците на Иван. Изобщо не ставаше за ядене, може дори да беше отровна?

— Няма да седя тук и да си губя скапаното време, като ви гледам как сте увесили нос — заяви Джес.

— Само преди минута се съгласи точно на това — напомни й Мартин.

— И какво от това?

— Какъв е смисълът да се съгласяваш с нещо, а след това да не го изпълниш?

— Няма смисъл — призна Джес, очевидно без изобщо да се притеснява.

— Последователността е последното убежище на хората без всякаква фантазия — казах аз. Отново Оскар Уайлд. Просто не се въздържах.

Джес ме погледна злобно.

— Той просто се държи мило с теб — обясни й Мартин.

— Няма никакъв смисъл, нали? — продължи Джес. — Затова сме тук, кажете де!

Виждате ли, това бе доста интересен философски спор. Джес казваше, че докато сме на покрива, всички сме анархисти. Не сме обвързани с обещания, правилата не се отнасят за нас. Можехме да изнасилваме и да се избием един-друг и никой нямаше да ни обърне внимание.

— За да живееш извън закона, трябва да си честен — опитах се да обясня аз.

— Тая пък тъпота какво трябва да означава? — попита Джес.

Да ви призная, никога не съм имал представа какво означава тази тъпота. Боб Дилън я е казал, не съм аз, но пък ми се струваше, че звучи много добре. За пръв път попадах в ситуация, в която можех да изпитам дадена идея и да проверя дали действа. Сега живеехме извън закона и можехме да лъжем най-нагло колкото си искаме, а аз не виждах защо да не го направим.

— Нищо — отвърнах аз.

— Тогава млъквай, американче.

И аз млъкнах. Остават ни точно двайсет и осем минути.

Много отдавна, когато бях на осем или девет, гледах едно предаване по телевизията за историята на „Бийтълс“. Джен харесваше „Бийтълс“ и ме накара да го гледам, не че аз имах нещо против. (Въпреки това сигурно съм й казала, че не ми се гледа. Кой знае колко съм мрънкала, за да я нервирам.) Както и да е, когато се присъедини и Ринго, усетих нещо като тръпка, защото тогава нещата се получиха, тогава станаха четирима и бяха готови за отскок — да се превърнат в най-известната група в историята на музиката. Ама ето че се почувствах по същия начин, когато Джейджей се появи на покрива с пиците. Знам какво си мислите. Тя го казва само защото звучи по-така, но не е вярно. Честно ви казвам. Имаше значение, че той приличаше на рок звезда с онази коса и коженото яке и всичко, но аз имах чувството, че тук изобщо не става въпрос за музика. Просто искам да кажа, че личеше как имаме нужда от Джейджей, така че когато той се появи, всичко си дойде на мястото. Той не беше Ринго, разбира се. По-скоро беше Пол. Морийн беше Ринго, само дето тя нямаше чувство за хумор. Аз бях Джордж, с тази разлика, че не съм нито срамежлива, нито ме влече към духовното. Мартин беше Джон, но пък той нямаше нито талант, нито пък беше готин. Като се замисля, май по-скоро приличахме на друга група, съставена от четирима.