Ник Хорнби - Дългият път надолу

Както и да е, струваше ми се, че нещо ще се случи, нещо интересно, така че просто не разбирах защо седим и ядем парчета пица. Та им казах:

— Да вземем да поговорим.

Мартин веднага се озъби:

— Ти какво искаш, да споделим болката си ли?

След това направи такава физиономия, все едно че бях изтърсила някоя простотия, затова му казах, че е тъп нещастник. Морийн зацъка с език и ме попита дали говоря така и вкъщи (естествено), затова я нарекох царицата на клошарките. Мартин заяви, че съм била едно злобно глупаво дете, затова го наплюх — нещо, което не трябваше да правя. А и между другото, напоследък не си го позволявам често, а пък той скочи, готов да ме удуши. Трябваше Джейджей да се втурне и да застане между нас. Това си беше добре дошло за Мартин, защото според мен той нямаше да ме удари, докато аз щях да му прасна един, да го ухапя и да го издера. След като се кротнахме малко, всички седнахме запъхтени, ядосани, изпълнени с омраза един към друг.

Докато се успокоявахме, Джейджей каза нещо от сорта, че нямало да навреди, ако споделим какво ни се е случило, само че го каза доста като американец. А пък Мартин веднага го сряза, че нямало кой да се интересува от неговия живот. При него най-интересното било да разнася пица. Тогава Джейджей му предложи той да си разкаже живота. Само че бе прекалено късно и на мен ми стана ясно, че като ни подтикваше да споделим какво ни се било случило, и той е тук по същата причина като нас. Затова се намесих и аз.

— Значи и ти си дошъл да скочиш, нали?

Той не отговори, дори когато Мартин и Морийн го погледнаха. След това Мартин го подхвана.

— Ти с пиците ли щеше да скочиш? Защото някой ги е поръчал.

Въпреки че Мартин се шегуваше, явно беше засегнал професионалната гордост на Джейджей, който ни каза, че е дошъл, за да проучи нещата, щял да слезе да достави пиците и пак да се върне. Аз, обаче, му напомних, че вече сме ги изяли.

А пък Мартин взе да се тюхка, че не му приличал на човек, който ще скочи, и Джейджей отбеляза, че ако ние сме били от хората, които обикновено скачат, нямало нужда да ни казва, че съжалява. Нали виждате, нищо добро не витаеше във въздуха.

Затова аз опитах отново. Предложих все пак да поговорим. Няма нужда да си споделяме болката. Можехме поне да се запознаем и да кажем защо сме тук. Ами ако се окаже интересно и научим нещо, дори е възможно да намерим изход, нещо такова. Трябва да си призная, че си имах план. Планът ми беше да ги накарам да ми помогнат да намеря Час, а двамата с Час щяхме пак да се съберем и тогава щях да се почувствам по-добре.

Накараха ме да чакам, защото искаха Морийн да започне първа.

Имам чувството, че ме избраха, защото не бях казала нищо и не бях подхвърлила нито една лоша дума на останалите. Освен това, защото бях най-тайнствена от всички. Изглежда, всички познаваха Мартин от вестниците. А Джес, Бог да я поживи… Познавахме я едва от час и половина, но веднага личеше, че това момиче си има проблеми. За Джейджей имах чувството, без да знам каквото и да е за него, че може да е гей, защото беше с дълга коса и говореше като американец. Много от американците са гейове, нали така? Знам, че не са те тези, които са измислили гейовете, защото се твърди, че първите били гърци. Само че те допринесоха тази мода да се върне. Да си гей е нещо като Олимпийските игри: изчезнали са през древността, а през двайсети век отново се появиха. Както и да е, не знам нищо за гейовете, предполагах само, че са нещастни и искат да се самоубият. А пък аз… Нищо не може да се каже за мен само като ме гледа човек, затова реших, че им е станало любопитно.

Нямах нищо против да говоря, защото нямаше нужда да им разказвам кой знае колко. Никой от тях нямаше да пожелае живота ми. Съмнявам се, че биха разбрали как съм търпяла толкова дълго. Хората се разстройват, когато стигна до проблема с тоалетната. Винаги в миналото, когато ми се е случвало да се оплаквам — когато ми е трябвала нова рецепта за антидепресантите например — винаги споменавам за тоалетната, че ми се налага да я чистя почти всеки ден. Странното е, че точно с това съм свикнала. Не мога, обаче, да приема мисълта, че животът ми е приключил, че е безсмислен, че е прекалено труден, че в него няма нито надежда, нито светлинка; а пък чистенето и дезинфекцирането не ме притесняват ни най-малко. Точно това кара лекарите да посягат към химикалките си без повече колебания и въпроси.

— А, ясно — обади се Джес, когато приключих. — Той е от тия безмозъчните. Не се отказвай. После само ще съжаляваш.