Ник Хорнби - Дългият път надолу

Бях готов да се раздрънкам и да им изпея всичко, което бе станало — и с „Бит Йелоу“, и с Лизи, абе всичко. Нямаше нужда да ги лъжа. Май започна нещо да ми се драйфа, докато слушах останалите, защото имаха основание да са тук. Господи, всички разбират защо не си струва човек да живее като Морийн. А пък Мартин сам си беше изкопал гроба, но дори така срамът и унижението… Ако бях на негово място, едва ли щях да изтрая чак толкова дълго. Дори Джес беше толкова нещастна и съвсем смахната. Не че тези хора се състезаваха помежду си, въпреки че май имаше нещо такова, не знам как бихте го нарекли вие… заплюваха си територия, може би? Възможно е да се чувствах несигурен, защото Мартин бе препикал моята територия. Аз трябваше да съм засраменият и униженият, но моите срам и унижение бяха едно бледо подобие на неговите. Окошарили са го, защото спал с петнайсетгодишна, а пък и дрънкал много пред жълтата преса, а аз какво — момичето ми ме беше зарязало, а с групата ми бяхме наникъде. Шибана работа.

И въпреки това нямах намерение да лъжа, докато не стигнахме до името ми. Джес беше толкова агресивна и аз разбрах, че не ми стиска.

— Значи — започнах аз. — Добре, аз съм Джейджей и…

— Това пък откъде идва?

Хората винаги питат какво означават инициалите ми, но аз никога не им казвам, защото си мразя името. Той, баща ми, бил от онези самоуките и много уважавал Би Би Си, слушал непрекъснато международните емисии на къси вълни на голямото старо радио и много си падал по онзи пич, дето вечно водел разни предавания през шейсетте, някой си Джон Джулиъс Норуич, дали не беше лорд или нещо такова и написал един милион книги май за църкви или нещо такова. Та така. Джон скапан Джулиъс. Да не би да съм станал лорд или радиоводещ, или дори англичанин? Ами! А прекъснах ли училище, направих ли си група? И още как! Джон Джулиъс подходящо име ли е за човек, който е зарязал учението? Няма такова нещо! Джейджей, обаче е друга работа. Джейджей звучи яко.

— Това си е моя работа. Както и да е. Аз съм Джейджей и съм тук, защото…

— Аз ще разбера какво ти е името.

— Как?

— Ще дойда у вас и ще преровя всичко, за да намеря нещо, от което да разбера. Или паспорта ти, или спестовна книжка, все нещо ще има. А ако не намеря нищо, ще открадна нещо, по което много си падаш, и няма да ти го върна, докато не изпееш каквото трябва.

Боже Господи. Как го търпят другите това момиче?

— Предпочиташ да направиш това, вместо да ме наричаш с инициалите ли?

— А-ха. Разбира се. Обичам да знам всичко.

— Не те познавам много добре — намеси се Мартин. — Ако имаш проблеми със собственото си невежество, според мен би трябвало да има едно-две неща, които да са малко по-напред в списъка от името на Джейджей.

— Това пък какво трябва да значи?

— Ти знаеш ли кой е министър на финансите? Знаеш ли кой е написал „Моби Дик“?

— Не — отвърна Джес. — Не, разбира се. — Като че ли тия, дето ги знаят тези тъпотии, са много в ред. — Те, обаче, не са тайна , нали? Не обичам да не знам тайни . Това, другото, мога да го проверя когато реша, а аз не искам.

— След като той не иска да ни каже, значи не иска и точка. Твоите приятели Джейджей ли те наричат?

— А-ха.

— Значи става и ние така да те наричаме.

— За мен не става — сопна се Джес.

— Млъквай и го остави да говори — нареди Мартин.

Само че за мен моментът си бе отишъл. Говоря за момента на истината, ха-ха. Веднага разбрах, че няма да ме изслушат както трябва; усещах как от Джес и Мартин се излъчваше на вълни някаква враждебност. Тези вълни скапваха цялата работа.

Цяла минута ги гледах.

— Казвай — подкани ме Джес. — Да не би да забрави защо си решил да се самоубиваш, а?

— Не съм забравил, разбира се — отвърнах аз.

— Айде тогава, казвай, каквото ще казваш.

— Умирам — отвърнах аз.

Знаете ли, мислех си, че никога повече няма да ги видя. Бях убеден, че след малко ще си стиснем ръцете, ще си пожелаем щастливо… каквото там се пожелава, ще се затътрим обратно по стълбите или ще скочим от шибания покрив, в зависимост от настроението, характера, същността на проблема и така нататък. Дори не ми бе минавало през ум, че цялата тази работа ще стане банална като краставичките в Биг Мак.

— Не ми изглеждаш много добре — обади се веднага Джес. — Какво ти е? СПИН ли?

СПИН се връзваше. Всички знаеха, че може да си го носиш месеци наред; всички знаеха, че е неизлечим. И въпреки това… Двама приятели бяха починали от СПИН и с такова нещо шега не биваше. Ако имах СПИН, значи не ми се полагаше никакво чукане. Но пък — всичко това ми мина през ума за трийсет секунди, след като Джес изстреля въпроса си — коя неизлечима болест е по-подходяща? Левкемия? Вирусът „Ебола“? Нито едната от тях не ми прошепна: „Хайде, давай, мой човек, използвай ме. Аз съм болест убиец само на шега. Не съм достатъчно фатална и никой няма да се обиди.“