Ник Хорнби - Дългият път надолу

— Аз поне не виждам причина — съгласи се Мартин. — Освен очевидната.

— А, това ли? — продължи Джес. — Забравете тази работа. Изпуснахме момента. Слушайте ме какво ви казвам. Трябва да си намерим друго занимание.

— Дори и да си права и да сме изпуснали момента — намесих се аз, — защо да трябва да правим каквото и да било заедно? Защо да не се приберем и да не седнем да гледаме телевизия?

— ’Щот се държа шантаво, когато съм сама. Нали вече ви казах.

— А на нас какво ни пука? Преди половин час дори не те познавахме. Пет пари не давам колко шантаво се държиш, когато си сама.

— Значи не се чувстваш обвързан с нас заради всичко, което преживяхме заедно.

— Не.

— Ще се почувстваш. Представям си как все още сме приятели, когато остареем.

Настъпи мълчание. Очевидно не всички споделяхме тази представа.

Не ми стана приятно, че ме изкараха дребнава стисната беднячка. Тук не ставаше въпрос за пари. Имах нужда от една вечер, затова и платих за една вечер. След това щеше да се наложи да плаща някой друг, ала мен вече нямаше да ме има и нямаше да знам.

Те просто не разбираха, беше ми ясно, че не разбират. Да, знаеха, че съм нещастна. Само че не разбираха начина ми на мислене. Според тях, ако аз умра, Мати ще го тикнат в някой дом. Защо тогава просто не го оставя в такъв дом и не умра? Каква е разликата? Това просто показва, че не могат да ме разберат нито мен, нито Мати, нито отец Антъни, нито който и да е друг от църквата. Нито един от хората, които познавам, не мисли по този начин.

Тези хора, обаче, Мартин, Джейджей и Джес, те бяха напълно различни от познатите ми. Приличаха повече на хората, които ги даваха по телевизията, хората от сериала „Ийстендърс“ 8 8 Английски сапунен сериал от края на 80-те год. на XX век за ежедневието на жителите от Източен Лондон. — Бел.ред. и разни предавания, в които хората знаят как да кажат направо това, което искат. Не намеквам, че са лоши. Просто са различни. Те не биха се притеснявали чак толкова за Мати, ако беше техен син. Просто не притежават моето чувство за дълг. Те не разчитат на църквата. Просто казват „Какво толкова?“ и спират дотук, може би са прави, но те не са аз и аз не знам как да им го кажа.

Те не са аз, а така ми се иска аз да съм като тях. Може би не точно като тях, защото и те не са кой знае колко щастливи. Искаше ми се да съм една от тези хора, от хората, които знаят какво да кажат, от хората, които си позволяват да кажат „Какво толкова“. Сега ми се струва, че имаш по-голям шанс да си живееш живота, ако заемеш такава позиция.

Така че аз нямах представа какво да отговоря, когато Мартин ме попита дали наистина искам да умра. Очевидният отговор беше: „Да, да, разбира се, че искам, глупако, нали затова се качих по тези безкрайни стълби, нали затова разправях на едно момче — мили Боже, мъж — който дори не може да ме чуе — всички онези неща за партито по случай Нова година, които си бях измислила.“ Има, обаче, още един отговор, нали? А този друг отговор е: „Не, разбира се, че не искам, глупако. Моля те, спри ме. Моля те, помогни ми. Моля те, превърни ме в човек, който иска да живее, в човек, на когото някои неща му липсват. Превърни ме в човек, който да каже, че има право на нещо повече от това.“ Не много повече; просто да се зарадва на нещо, което му е достатъчно, вместо да няма нищо. Защото тъкмо това бе причината, поради която се бях качила тук горе — нямаше нищо, което да ме спре.

— Кажи? — обърна се към мен Мартин. — Готова ли си да почакаш до утре вечер?

— Какво ще кажа на хората от дома?

— Имаш ли телефона им?

— Прекалено късно е да им звъним.

— Сигурно има дежурен. Дай ми номера. — Той измъкна от джоба си един от онези малки мобилни телефони и го включи. Телефонът веднага започна да звъни, той натисна едно копче и допря апарата до ухото си. Предполагам прослушваше оставено съобщение.

— Някой те обича — обади се Джес, а той не й обърна никакво внимание.

И адресът, и телефонът бяха записани на една малка бележка. Извадих я от джоба си, но не успях да я прочета в тъмното.

— Дай ми я — посегна Мартин.

Чувствах се неловко. Това си беше моята бележка, моето писмо, не исках никой да го чете, докато аз стоях отстрани и гледах, а и просто не знаех как да му го кажа, да не говорим, че преди да се усетя, Мартин се бе протегнал и го дръпна от ръката ми.

— Мили Боже! — възкликна той, когато видя. Усетих, че пламвам цялата. — Това прощалното ти писмо ли е?

— Яко! Прочети ни го — помоли Джес. — Моите са тъпи, но бас държа, че нейното е още по-тъпо.